Фредерик Форсайт - Иконата

Екскурзоводите на „Интурист“ поведоха подопечните си в различни посоки и го оставиха сам. Той излезе от пристанището, мина покрай морската гара и тръгна из града. Хората му хвърляха любопитни погледи, усмихваха се и отминаваха. Едно момченце спря, сложи ръце на хълбоците си и артистично извади два въображаеми колта насреща му. Монк го погали по главата и се усмихна.

Знаеше, че на Кримския полуостров почти няма развлечения. Телевизията беше тъпа и еднобразна и единствените емоции идваха от киното. Каубойските филми, разрешени от режима, бяха сред най-гледаните, а ето че в града бе пристигнал истински каубой. Дори един милиционер, който дремеше на жегата, се оживи като го видя, но Монк му свати шапка и той козирува с усмивка. След едночасова разходка и чашка кафе на открито Монк се убеди, че никои не го следи, хвана едно такси и помоли шофьора да го откара до Ботаническата градина. Със справочника, картата и разваления си руски той толкова приличаше на турист, слязъл от някой кораб, че без да чака подкана, шофьорът кимна и потегли. И без това всички посещаваха прочутата Ботаническа градина на Ялта.

Монк слезе пред главния вход и се разплати с шофьора. Плати в рубли, но добави бакшиш от пет долара и съзаклятническо намигване. Шофьорът се ухили, кимна и замина.

Опашката пред входа беше огромна – предимно деца, дошли с учителите си на учебна екскурзия. Монк се нареди чинно накрая и започна да се озърта за мъже в лъскави костюми. Не забеляза нито един. Купи си билет, влезе и тръгна към будката за сладолед встрани от входа. С вафлена кофичка в ръка, той се огледа за някоя по-усамотена пейка, седна и започна да ближе сладоледа.

Няколко минути по-късно в другия край на пейката седна един мъж и заразглежда карта на огромния парк. Зад брошурата никой не можеше да види, че устните му се движат. Монк пък ядеше сладолед и нямаше нищо неестествено в това да примлясква от време на време.

– Е, приятелю, как си? – попита Пьотр Соломин.

– Сега като те виждам, още по-добре – промърмори Монк. – Да си забелязал нещо подозрително?

– Не. Тук съм от около час. Никой не ме следи. Нито пък теб.

– Моите хора са много доволни от теб, Питър. Сведенията, които ни предоставяш, ще ни помогнат да скъсим Студената война.

– Просто искам тия кретени да се махнат веднъж завинаги – отвърна сибирякът. – Сладоледът ти се топи. Хвърли го, ще взема нови.

Монк метна размекнатата фунийка в близкото кошче, а Соломин отиде до будката да купи други. Като се върна, вече имаше повод да седне по-близо.

– Благодаря ти. Защо не използва тайника в Моск ва? Моите хора малко се оздачиха.

-Защото има и още, но трябва да ти го съобщя лично – отвърна Соломин и започна да разказва за събитията, които се бяха случили в Политбюро и Министерството на отбраната през лятото на 1986-а.

Монк едва се сдържа да не подсвирне от изненада. След около половин час Соломин свърши.

– Сериозно ли говориш, Питър? – попита Монк. – Нима най-после доживяхме и това?

– Напълно сериозно. Чух самият министър да го потвърждава.

– Това ще промени много неща. Благодаря ти, приятелю. Но трябва да тръгвам.

Като човек, поговорил си с непознат на пейка в парка, Монк му подаде ръка. Соломин го погледна с изненада.

– Какво е това ?

Беше пръстен. Монк обикновено не носеше пръстени, но този подхождаше на тексаския му вид. Беше сребърен с тюркоаз, каквито се носеха в Тексас и Ню Мексико, и удегеецът очевидно го хареса. Монк го търкулна в ръката му.

– За мен? – учуди се Соломин.

Никога не беше искал пари и Монк предполагаше, е ще го обиди, ако му предложи. Но по изражението му американецът разбра, че за него пръстенът е нещо повече от възнаграждение – тюркоаз за стотина долара и сребро, извлечено от планините не Ню Мексико и обработено от сръчните ръце на някой индиански занаятчия.

Давайки си сметка, че не може да го прегърне пред толкова хора, Монк си тръгна. След няколко крачки се обърна да го погледне отново. Пьотр Соломин беше сложил пръстена на кутрето на лявата си ръка и му се любуваше. В съзнанието на Монк, ловецът от Далечния изток завинаги щеше да остане така.

"Армения" отплува от Одеса, където се освободи от човешкия си товар. Митничарите провериха всеки куфар, но търсеха най-вече печатни материали с антисъветско съдържание. Монк знаеше, че чужденците не се пребъркват, освен при изрична заповед на КГБ, за която трябваше да има сериозна причина. Затова залепи филма с лейкопласт за единия си хълбок и спокойно мина през митницата с останалите американци. Екскурзоводите на "Интертурист" уредиха формалностите и скоро всички бяха качени за влака за Москва.