Фредерик Форсайт - Иконата

Новината отиде право при Рейгън, а оттам – през Атлантика при госпожа Тачър. И двамата, притиснати от вътрешна враждебност и скептицизъм, я приеха с възторг. Бил Кейси получи поздравленията на Овалния кабинет и ги предаде на Кери Джордан, който повика Монк да сподели похвалите. В края на разговора им Джордан повдигна тема, която бе дискутирал и преди.

– Много ме притесняват тия твои досиета, Джейсън. Не може просто така да си стоят в сейфа ти. Ако нещо се случи с теб, губим всякаква връзка с двамата ти агенти Лисандър и Орион. Трябва да ги депозираш при останалите.

Беше минала повече от година от първото предателство на Олдрич Еймс и почти шест месеца, откакто мистериозното изчезване на агенти се бе превърнало в катастрофа. Виновникът все още беше в Рим. В ЦРУ продължаваха да търсят предателя, но първоначалната решителност отдавна бе избледняла.

– Нека не си търсим белята – увещаваше го Монк. – Тези хора са заложили живота си. Познават ме, аз също ги познавам. Имаме си доверие. Да оставим нещата такива, каквито са.

Джордан разбираше странната връзка между агента и онзи, който го ръководи. Официално Управлението възразяваше срещу подобни отношения по две причини. Първо, ръководещият можеше да бъде преместен на друга работа, да се пенсионира или да почине. Когато връзката беше прекалено лична, агентът, внедрен дълбоко в сърцето на Русия, можеше да реши, че не иска или не може да се довери на друг човек. И второ, ако се случеше нещо с него, ръководещият можеше да изпадне в депресия, която да се отрази пагубно върху понататъшната му работа. По принцип, при дългогодишно сътрудничество, един агент на няколко пъти сменя ръководителите си. Близостта на Монк с двамата му агенти притесняваше Джордан. Беше в разрез с общоприетата практика.

Но пък и самият Монк трудно се вписваше в установените норми. Макар на Джордан да не му бе известно, той винаги гледаше агентите му в Москва (Туркин се бе завърнал от Мадрид и доставяше безценна информация от самото сърце на отдел К на Първо главно управление) да получават дълги лични писма от него, наред с обичайните инструкции.

Джордан предложи компромисен вариант. Досиетата, съдържащи подробности за двамата руснаци, за това как и къде са вербувани, как е установявана връзка с тях, къде са работили в чужбина – изобщо всичко, с изключение на личните им имена, без които спокойно можеха да бъдат идентифицирани – да се прехвърли в личния му сейф. Ако някой искаше да се добере до тях щеше да му се наложи да се аргументира пред самия замесник-директор (операции). Монк се съгласи и документите бяха преместени.

Инспектор Новиков беше прав за едно. Чернов наистина дойде в посолството. Пристигна на следващата сутрин, 5 август. Джок Макдоналд го покани в кабинета си, представяйки се за аташе в консулския отдел.

– Мисля, че открихме човека, нахлул в апартамента на колежката ви – каза следователят.

– Моите поздравления.

– За съжаление той е мъртъв.

– Жалко. Предполагам, имате негова снимка?

– Да, заснета при огледа. Нося и... – той посочи платнената торба до себе си – .., дрехата, с която вероятно е бил облечен.

Макдоналд погледна снимката. Беше покъртителна, но съвпадаше с нарисувания портрет.

– Ще извикам госпожица Стоун да видим дали ще разпознае клетника.

Силия Стоун бе доведена от Фийлдс, който също остана в кабинета. Макдоналд я предупреди, че онова, което ѝ предстои да види, е смущаващо и предварително ѝ благодари за съдействието. Тя погледна снимката и сложи длан на устата си. Чернов извади излинелия шинел и ѝ го показа. Силия обърна разстроен поглед към Макдоналд и кимна.

– Той е. Това е човекът, който...

– .., си видяла в апартамента си. Разбира се. Явно и крадците стават жертва на престъпления, господин следовател. Какво да се прави, никой не е застрахован.

Силия Стоун бе изведена от стаята.

– Позволете ми от името на британското правителство да ви поздравя за отлично свършената работа. Може би никога няма да научим името на този човек, но това вече едва ли е от значение. Искам да ви уверя, че лично ще се погрижа благодарностите ни да стигнат до началника на московската милиция – каза Макдоналд на грейналия от щастие руснак.

Весел и доволен, Чернов излезе от посолството и се качи на колата си. Щом се прибра на „Петровка", прехвърли досието от „Кражби“ в „Убийства“ и забрави за случая. Фактът, че в обира бе участвал и втори човек, вече нямаше никакво значение. Без описание и без сведения от мъртвия му съучастник, издирването му би било като да търсиш игла в купа сено.