Фредерик Форсайт - Иконата

– Не, не са.

В стаята настъпи гробна тишина. Хари Гонт престана да дъвче лулата си, която никога не пушеше в службата, но използваше като залъгалка.

– Така и не намерих време да ги впиша в централния регистър. Грешката е моя. Съжалявам.

– А къде са тогава оригиналните доклади? Ами твоите с подробностите по вербуването, местата и часовете на срещите? – попита най-после Гонт.

– В сейфа ми. Никога не са излизали оттам.

– А всички текущи операции?

– В главата ми.

Отново последва мълчание.

– Благодаря ти, Джейсън – каза Джордан накрая. – Ще те повикаме, ако ни потрябваш.

През следващите две седмици във висините на управление „Операции" тихомълком се проведе стратегическа кампания. Кери Джордан и двама доверени оперативни работници стесниха кръга на 198-те души, които теоретично бяха имали достъп до досиетата през последната година, до четирийсет и един. Олдрич Еймс, който по онова време още учеше италиански също попадна в списъка.

Джордан, Гонт, Гюс Хатауей и още двама от техния ранг настояваха четирийсетте и един човека да бъдат подложени на сериозно проучване, колкото и болезнено да е то. Това означаваше минаване през детектор на лъжата и проверка на личните финанси.

Детекторът на лъжата беше американско изобретение, с което ЦРУ много се гордееше. Едва в края на осемдесетте и началото на деветдесетте изследванията щяха да докажат колко несъвършено всъщност е то. Първо, един изпечен лъжец винаги можеше да измами машината, а шпионажът по принцип се базира на умението да лъжеш, обикновено най-вече врага.

Второ, онези, които обслужваха детектора, трябваше да са отлично подготвени да задават правилните въпроси. А не можеха да бъдат толкова подготвени, ако заподозреният не беше предварително проучен. За да хванат лъжеца, те трябваше да го накарат да си помисли: „Божичко, разбрали са, всичко са разбрали!“ Едва тогава пулсът му щеше да се ускори. Ако ги усетеше, че нищо не знаят, той щеше да се успокои и детекторът нямаше да отчете нищо. Именно поради тази причина беше изключително важно какви въпроси ще се задават. Ако бяха мъгляви и общи, тестът щеше да е само хабене на хартия.

Отправна точка в проучването, за което Джордан настояваше, можеше да бъде единствено проверката на личните финанси. Уви, никой не можеше да знае тогава, че Олдрич Еймс, преди година разорен и съсипан след тежък развод и прибързан брак, понастоящем беше въшлив с пари, постъпили по сметките му все след април 1985-а.

Начело на групата, която се противопоставяше на Кери Джордан, бе Кен Мългрю. Той не пропускаше случай да припомни пагубните последствия от издевателствата на Джеймс Ангълтън над лоялни и честни служители и непрекъснато подчертаваше, че проверката на финансите е сериозно вмешателство в личния живот и нарушение на гражданските права.

Гонт възразяваше, че по времето на Ангълтън ЦРУ не беше изгубило дузина от агентите си в рамките на някакви си шест месеца. Ако разследването тогава се дължеше на параноя, то днес всички бяха изправени пред сериозни доказателства, че нещо в системата здравата се е пропукало.

Старите хрътки изгубиха. Везните натежаха в полза на гражданските права. Щателната проверка на четирийсетте и един заподозрени беше отменена.

Инспектор Павел Волски въздъхна, когато на бюрото му пристигна поредната папка.

Добре си беше преди година като сержант в отдела за борба с организираната престъпност. Поне ходеха да претърсват мафиотските складове и да конфискуват незаконните им придобивки. С малко хитрост човек можеше да си живее царски, като чопваше някоя и друга луксозна стока, преди да предаде конфискуваното на държавата.

Но не. Жена му искаше да е съпруга на инспектор и щом му се отвори възможност, той изкара школата, получи повишение и беше назначен в отдел „Убийства".

Откъде можеше да предположи, че ще го сложат на гише „Безименни". Като погледнеше купчината документи, която ежедневно се трупаше на бюрото, направо съжаляваше, че се е преместил от отдела на „Шаболовка“.

В повечето случаи поне имаше мотив. Най-вече кражба, разбира се. Заедно с портфейла на жертвата губеше и кредитните си карти, семейните снимки, документите за самоличност. И живота си, за съжаление, иначе нямаше да лежи в моргата неидентифициран и непотърсен.

Онези от които имаше какво да се открадне, обикновено имаха близки. Те сигнализираха в отдел „Изчезнали лица“, откъдето всяка седмица му пращаха купища семейни снимки. В тях той често разпознаваше жертвите си. Опечаленото семейство отиваше в моргата да идентифицира тялото и да си го прибере.