Фредерик Форсайт - Иконата

Професорът остави скалпела и обърна тялото. Отзад картината бе същата. После отново го положи по гръб, взе скалпела, включи касетофона на запис и започна да реже. Касетката щеше по-късно да му помогне да напише медицинското заключение за тъпанарите от отдел „Убийства“ долу на „Петровка“. Започна с датата: 2 август 1999 година.

Вашингтон, Февруари 1986

В средата на месеца, за радост на Джейсън Монк и за голяма изненада на неговите началници в отдел СИ, майор Пьотр Соломин установи връзка. Написа писмо.

Естествено дори не направи опит да се свърже с някой западняк в Москва, още по-малко с Американското посолство, а писа на адреса в Източен Берлин, който Монк му бе дал.

Самото предоставяне на конспиративния адрес също беше рисковано, но Монк внимнателно бе премерил риска. Ако Соломин отидеше в КГБ, щеше да се наложи да отговаря на доста неудобни въпроси. Онези там добре знаеха, че той никога не би получил подобен адрес, ако не се с съгласил да сътрудничи на ЦРУ. Ако им кажеше, че е приел само привидно, можеше още повече да загази.

Веднага щяха да го попитат защо не е докладвал незабавно, още при първата среща на полковника от ГРУ в Аден и защо е допуснал американецът, който е направил опит да го вербува, да се измъкне безнаказано. На тези въпроси едва ли щеше да бъде в състояние да отговори.

Така че Соломин имаше два избора: да остане ням като гроб, или да стане част от „екипа". Писмото сочеше, че е избрал второто.

В Съветския съюз цялата кореспонденция от или за чужбина се следеше и проверяваше. Същото важеше и за всички телефонни разговори, факсове и телекси. Но вътрешната поща, поради огромния си обем, практически не можеше да се проследи и се подлагаше на проверка само когато подателят или получателят бяха под подозрение. Това се отнасяше и за кореспонденцията в рамките на Съветския блок, а той включваше и Източна Германия.

Адресът в Източен Берлин принадлежеше на един ватман в метрото, който работеше като куриер на ЦРУ и получаваше добри пари за това. Писмата, които пристигаха в апартамента му в един невзрачен блок в квартал Фридрихшайн, винаги бяха адресирани до Франц Вебер.

Самият Вебер беше предишният наемател на жилището и съвсем своевременно беше починал. Ако някой някога заподозреше ватмана, той можеше с ръка на сърцето да се закълне, че и друг път е получавал такива писма, но не знае нито дума руски, били са адресирани до Вебер, а Вебер е мъртъв, затова ги е изхвърлял. Чист и невинен като новородено.

В писмата нямаше обратен адрес, нито пък фамилия на подателя. Текстът беше банален и скучен: надявам се писмото ми да те завари в добро здраве; ние сме добре; напредваш ли с руския?; с нетърпение чакам да се видим отново някой ден; всичко най-хубаво, твой приятел Иван.

При такъв текст дори всемогъщата източногерманска тайна полиция Щази можеше да предположи единствено, че Вебер се е запознал с някакъв руснак на някой културен фестивал и двамата са започнали да си пишат.

А даже да дешифрираше тайното съобщение, написано с невидимо мастило между редовете, Щази щеше само да разбере, че покойният Вебер е бил шпионин който незнайно как им се е изплъзнал.

В Москва, веднъж пуснал плика в някоя пощенска кутия, подателят ставаше неоткриваем.

Щом получеше писмо от Съветския съюз, ватманът Хайнрих го препращаше отвъд Стената в Западен Берлин. Начинът, по който го правеше, може и да изглежда странен, но по време на Студената война в разделения град ставаха къде-къде по-абсурдни неща. Всъщност системата беше толкова проста, че никой не я разкри. Студената война свърши, Германия се обедини и Хайнрих се оттегли да се радва на добре осигурените си старини.

До 1961-ва, когато Берлин беше разделен със стена, за да се попречи на източногерманците да бягат на Запад, метрото опасваше целия град. След издигането на Стената то също беше разделено. Много от тунелите, които свързваха източната и западната част, бяха затворени. Но в една отсечка източногерманската половина се издигаше над земята и преминаваше през малка част от Западен Берлин.

По време на това транзитно пътуване на Запад всички врати и прозорци се блокираха и източногерманците можеха да се наслаждават на късче Западен Берлин, но не и да проникнат там.

В кабината обаче, необезпокояван от никого, Хайнрих отваряше прозорчето си и в един определен момент изстрелваше с прашка предмет с размерите на топка за голф към руините от другата страна на Стената. Следвайки разписанието му, един мъж на средна възраст винаги разхождаше кучето си точно там и точно тогава. Щом влакът се изгубеше от погледа му, той прибираше топчето и го отнасяше на колегите си в огромната централа на ЦРУ в Западен Берлин. Вътре, сгънато многократно, се намираше поредното писмо.