Фредерик Форсайт - Иконата

Така агент и ръководещ могат с месеци, дори с години да поддържат връзка, без да се срещат лице в лице.

Ако информаторът е някъде в провинцията, където дипломати не могат да ходят, или пък е в града, но няма какво да остави в тайника, съществува правилото на определени интервали да дава „признаци на живот“. В столицата, където дипломатите са свободни да се движат навсякъде, това може да става пак със знаци, които по вид и разположение да означават: „Добре съм, но нямам нищо за вас“ или пък: „Имам проблеми, мисля, че ме следят“.

Там, където разстоянията не позволяват да се разменят подобни тайни съобщения – а съветските провинции винаги са били извън достъпа на американските дипломати, – „признаците на живот“ най-често се дават чрез малка обява в големите всекидневници. В колонката за обяви може невинно да се появи: „Продавам очарователно лабрадорче на телефон..." . Разузнавачите в посолството внимателно ги преглеждат. Там Думата е всичко. „Лабрадор“ може да означава „добре съм“, „пудел“ – „имам проблем“. Зад „очарователен може да се крие „ще бъда в Москва следващата седмица и ще оставя нещо на обичайното място, зад „чудесен“ – „поне един месец няма да мога да се върна в Москва“.

Въпросът е „признаците на живот" да бъдат дадени. Когато престанат, значи е възникнал проблем. Сърдечен удар или пък катастрофа и агентът е в болница. Но когато всички до един престанат, проблемът е наистина сериозен.

Точно това се случи през есента и зимата на 1985-86-а. Всички руски агенти на ЦРУ престанаха да дават „признаци на живот“. Гордиевски успя да предаде отчаяното си „Загазих“ и бе измъкнат от англичаните. Майор Бокхан в Атина усети опасността и се спаси в Съединените щати. Останалите дванайсет души просто се изпариха.

Всеки ръководещ оперативен работник в Лангли или навън щеше да разбере, че с агента му се е случило нещо, и щеше незабавно да докладва в централата. А там докладите се преглеждаха от Кери Джордан и началника на отдел СИ. Двамата веднага разбраха, че е станала сериозна издънка.

По ирония на съдбата цялата налудничавост на действията на КГБ всъщност спаси Еймс. Никой в Лангли не можеше да допусне, че руснаците ще арестуват толкова внезапно цели дванайсет агента, ако предателят все още се намира в самото сърце на ЦРУ. Този факт ги убеди в онова, което им се искаше да вярват: те бяха елитът на елита и сред тях не можеше да има изменник. И все пак бяха длъжни да проведат издирване. Направиха го, но другаде.

Първият заподозрян беше Едуард Лий Хауърд, автор на предишно фиаско, отдавна прибран на сигурно място в Москва. Хауърд работеше в отдел СИ и бе готвен да замине в посолството в Москва. По време на инструктажа бе получил дори подробности за операциите там. Малко преди да замине обаче, се установи, че финансите му не са в ред и употребява наркотици.

Пренебрегвайки златното правило на Макиавели, ЦРУ го уволни, но го остави да си се шляе на воля цели две години, без да уведоми когото и да било. През това време Хауърд седеше по пейките и си мислеше да отиде при руснаците. Накрая ЦРУ си призна пред федералните, които се хванаха за главата и поставиха Хауърд под наблюдение. Следващият гаф бе изцяло техен. Той забеляза, че го следят, и им се изплъзна. След два дни, през септември 1985-а, Хауърд вече беше в Съветското посолство в Мексико сити, откъдето го прехвърлиха през Хавана в Москва.

След проверката стана ясно, че Хауърд е могъл да предаде трима от изчезналите агенти може би дори шест. Всъщност той наистина бе разкрил единствените трима, за които знаеше, но работата вече бе свършена от Еймс предишния юни. Трима от руските агенти на ЦРУ се оказаха предадени от две страни.

Втората следа бе подхвърлена от самите руснаци. В желанието си да предпази „къртицата“ си, КГБ организира мащабна диверсионна и дезинформационна кампания, целяща по всякакъв начин да отклони ЦРУ от вярната посока. Усилията се увенчаха с успех. При едно наглед автентично изтичане на информация в Източен Берлин стана ясно, че руснаците са се сдобили с ключ за дешифриране на някои кодове и са прихванали част от шифрограмите на ЦРУ.

Кодовете се използваха от един от основните тайни предаватели на Управлението в Уорънтън, щата Вирджиния. В продължение на цяла една година служителите в Уорънтън бяха прекарвани през ситното сито, но нищо не се установи. Ако в КГБ наистина знаеха кодовете, те щяха да научат и други работи, за които да предприемат съответните действия. Такава активност обаче нямаше, следователно кодовете не бяха разкрити.