Фредерик Форсайт - Иконата

– Аз също – каза руснакът. – Предпочитам студа.

– Отдавна ли сте тук?

– От две години. Остава ми още една.

Монк се разсмя.

– Мили Боже, и ние трябва да стоим една година, но аз никога няма да изкарам толкова. Няма смисъл. Е, трябва да тръгвам. Кажете ми, сигурно знаете, след като сте прекарал две години тук, къде може да пийне човек след вечеря? Някой нощен клуб?

Руснакът се изсмя саркастично.

– Не, няма. Никакви дискотеки. Само бара на хотел „Рок“, но там е тихо.

– Благодаря. А, между другото, аз съм Естебан. Естебан Мартинес Лорка.

Той подаде ръка. Руснакът се поколеба, но я пое.

– Пьотр – отвърна. – Или Питър. Питър Соломин.

Руският майор се появи в бара на хотел „Рок едва на третата вечер. Построен по време на колониалния период, хотелът приличаше на барелеф, вграден в огромна скала. Няколко стъпала от улицата водеха до малкото фоайе на рецепцията. Барът бе на последния етаж, откъдето се разкриваше панорамна гледка към пристанището. Монк бе седнал на на една маса до прозореца с гръб към салона, но следеше всичко в отражението на стъклото. Забеляза Соломин още с влизането, изчака го да си поръча питие, и едва тогава се обърна.

– А, Питър, ето че се срещаме отново! Заповядай при мен!

Той посочи свободното място на масата. Руснакът се поколеба за миг, но седна. Вдигна халбата си и каза:

– За ваше здоровъе!

– Pesetas, faena у amor – отвърна му Монк. Соломин го погледна неразбиращо. – Пари, работа и любов – в какъвто ред предпочиташ.

Руснакът за първи път се усмихна. Имаше добродушна, симпатична усмивка.

Заговориха се. За това, за онова. За невъзможността да се работи с йеменците, за досадната им способност да съсипват всичко, за безсмислието да изпълняваш задача, в чийто успех не вярваш. И – като всички мъже далеч от родината – за дома.

Монк му разказа за родната си Андалусия, където човек може в един и същи ден да кара ски по върховете на Сиера Невада и да плува в топлите води на Сотогранде. Соломин разказа за гъстите заснежени гори на неговия роден край, където и до ден днешен реват сибирски тигри, а лисиците, вълците и елените разпалват страстите на опитния ловец.

Срещаха се в продължение на четири вечери, през които всеки изпитваше удоволствие от компанията на другия. На третия ден Монк трябваше да се яви пред датчанина, който оглавяваше програмата на ФАО и да замине с него на уговорената инспекция. Бюрото на ЦРУ в Рим беше осигурило подробен доклад за програмата от мисията на ФАО в същия град и Монк го бе научил наизуст. Фермерските му корени му помогнаха да се ориентира в проблемите и той не спести похвалите си. Датчанинът остана очарован.

Вечер Монк опознаваше майор Пьотр Василиевич Соломин и онова, което откриваше, все повече му се нравеше.

Соломин бе роден през 1945-а на онова късче съветска земя, наречено Приморски край, което се простира между североизточна Манджурия и морето и граничи на юг със Северна Корея. Родният му град бе Усурийск.

Липсата на работа бе накарала баща му да се пресели от провинцията в града, но той бе научил сина си да говори езика на тяхното племе – удегейцитс, и не бе пропускал случай да го води сред природата. Така момчето още от най-ранна възраст бе обикнало символите на земята си: горите, планините, езерата и животните.

През 19-ти век, преди руснаците окончателно да завладеят удегейците, писателят Арсениев бе посетил анклава и бе написал книга за местните жители, която и до днес се радваше на известност в Русия. Беше я нарекъл „Тигрите на Далечния изток“.

За разлика от ниските, кръглолики и безизразни азиатци, които живеят на изток и на юг, удегейците са високи, с издължени лица, подчертани скули и горди като на сокол очи. Преди хилядолетия част от предците им се бяха придвижили на север, бяха прекосили Беринговия пролив, който ги дели от днешна Аляска, и се бяха пръснали на юг из земите на Канада, за да се превърнат в сиукси и шайени.

Като гледаше едрия сибирски воин пред себе си, Монк се представяше лицата на отдавна изчезналите ловци на бизони от поречията на Плат и Паудър.

Възможностите на младия Соломин били две: фабриката или армията. Той взел влака на север към Хабаровск и се записал войник. Всички младежи и без това изкарвали три години задължителна военна служба, а след втората година най-добрите от тях били избирани за сержанти. Соломин изпъкнал с уменията си по време на ученията и бил изпратен в офицерско училище, а след още две години бил произведен в лейтенант Служил седем години като лейтенант и старши лейтенант и на трийсет и три години станал майор. По онова време вече бил женен и имал две деца: Успял да се наложи без протекции и връзки, преживявайки расистките подигравки на руснаците, заради които неведнъж стигал до бой.