Фредерик Форсайт - Иконата

В Америка го наричаха „връзки с обществеността“ – онази могъща индустрия, поглъщаща милиарди долари, която бе състояние да превърне бездарния кретен в знаменитост, глупака в мъдрец, долния сметкаджия в обещаващ държавник. В Русия на това му викаха пропаганда, но методите бяха същите.

С тези методи и с невероятните операторски и режисьорски умения на Литвинов той бе успял да превърне един бивш инженер с ораторски заложби в истински колос, във велик политик, който бе на път да спечели най-високата награда в Русия – президентския пост.

Руските медии, свикнали на плоската и евтина пропаганда от комунистическото им минало, бяха поглъщали жадно и безрезервно агресивната кампания, която той бе организирал на Игор Комаров. Но ето че нещата взимаха друг, опасен и непредвидим обрат.

Беше се появил нов глас – гласът на един свещеник. Глас силен и въздействащ, който ехтеше над цяла Русия, разпространяван от радиото и телевизията, които Кузнецов смяташе за свое владение, и призоваваше към вяра в един по-силен бог и възстановяването на един друг символ.

След свещеника дойде и тайнственият глас по телефона, който нашепваше лъжи, но толкова убедителни и опасни лъжи, в ушите на водещи журналисти и коментатори, които той смяташе, че познава и държи в ръцете си.

За Борис Кузнецов изходът все още се криеше в думите на Игор Комаров – думи, чиято убедителност не можеше да угасне.

Когато влезе в кабинета на лидера, той остана потресен от промяната. Комаров седеше зад бюрото си, посърнал и съкрушен. Вестниците от деня бяха разпръснати по целия под, облещили позорните си заглавия към тавана. Кузнецов вече ги беше чел всичките – обвиненията за смъртта на генерал Николаев, за нападенията, за гангстерите, за парите на мафията. Никой не се бе осмелявал да говори за Игор Комаров по този начин.

За щастие Кузнецов знаеше какво трябва да се направи. Комаров трябваше да говори и всичко щеше да бъде наред.

– Господин президент, налага се да ви призова да дадете голяма пресконференция още утре.

Комаров се вторачи в него, сякаш не разбираше какво му говори. През цялата си политическа кариера, не без одобрението на Кузнецов, той бе избягвал пресконференциите. Те бяха непредвидими. Предпочиташе режисираните интервюта, с предварително зададени въпроси, репетираните речи, подготвените обръщения, тълпите от привърженици.

– Не давам пресконференции – отсече той.

– Господин Комаров, това е единственият начин да сложим край на тези ужасни слухове. Спекулациите на медиите вече излизат извън контрол. Аз не мога повече да ги удържа. Никой не би могъл. Те се подхранват от само себе си.

– Мразя пресконференциите, Кузнецов, и ти го знаеш.

– Но вие сте толкова добър с пресата, господ президент. Толерантен, спокоен, убедителен. Те ще ви послушат. Само вие можете да сложите край на всичките тия лъжи и слухове

– Какво сочат резултатите от социологическите проучвания?

– Четирийсет и пет процента от избирателите са на ваша страна, господине, но подкрепата намалява. Бяха седемдесет преди два месеца. Зюганов от Социалистическия съюз е втори с тридесет и три процента и непрекъснато печели привърженици. Марков, служебният президент от Демократическия алианс, има двайсет и два процент. Тук не се включват онези от хората, които още не се определили. Длъжен съм да кажа, че последните два дни могат да ни костват още десет процента, може би дори повече, когато последиците се отразят в рейтингите.

– Защо трябва да давам пресконференция?

– Тя ще се предава в цялата страна, господин президент. Всички основни телевизионни станции ще излъчват всяка ваша дума. Нали знаете, че когато говорите, никой не може да ви устои.

Игор Комаров най-после кимна.

– Свикай я. Ще подготвя обръщението си.

Пресконференцията се състоя в голямата банкетна зала на хотел „Метропол“ в единайсет часа на следващата сутрин. Кузнецов поздрави руските и чуждестранни журналисти с добре дошли и веднага премина към същината, отбелязвайки, че през последните два дни в пресата са се появили някои крайно абсурдни обвинения към политиката и действията на Съюза на патриотичните сили. Та за него било чест да даде пълен и убедителен отпор на тези безпочвени нападки, като покани на подиума „следващия президент на Русия, Игор Викторович Комаров“.

Лидерът на Съюза на патриотичните сили излезе иззад завесата в дъното на сцената и застана на трибуната. Започна, както винаги започваше, когато говореше пред верните си привърженици – с речите за Великата Русия, която смятал да създаде, когато народът го удостоял с честта да стане президент. След пет минути тишината в залата го смути. Къде беше горещият прием? Къде бяха аплодисментите? Защо ги нямаше клакьорите? Той погледна някъде в далечината и припомни великата история на своя народ, притиснат днес от чужди банкери, печалбари и престъпници. Възторженият му глас ехтеше из залата, но публиката не стана на крака, не вдигна ръце да го приветства. Тишината продължи и след края на речта му.