Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Господин кмете, благодарим ви за загрижеността – започна Д’Агоста.

— Прескочете любезностите и ми кажете каквото трябва да зная.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх.

— Работата е… – реши, че няма нищо да украсява. – Честно казано, не е добре. В началото имахме известен брой улики, няколко изглеждаха обещаващи, но никоя от тях не доведе до положителен резултат. Много е разочароващо.

— Най-накрая откровени думи. Продължавайте.

— За първото убийство имахме основания да подозираме бащата на сгазеното дете. Но той се оказа с желязно алиби. При второто бяхме уверени, че е някой, свързан с охранителната система на жертвата. Всъщност продължаваме да мислим така, но тримата заподозрени за най-вероятни извършители така и не можем да уличим.

— А този Лашер, който стреля по един от вашите детективи?

— Има алиби.

— Какво алиби?

— Заснет от камера за видеонаблюдение на Администрацията за борба с наркотиците да си купува дрога точно по времето, когато е извършено убийството.

— Мили боже! А третото убийство?

— Лабораториите още разработват доказателствата. Намерихме лодката, използвана от убиеца. Разбира се, открадната. Прилича на задънена улица. В лодката няма доказателства. Няма и в марината, откъдето е взета. Обаче имаме ясен отпечатък от крака на убиеца. Четиресет и шести размер!

— Нещо друго?

Д’Агоста се поколеба.

— Ами засега това са ни сигурните улики.

— Какво ? Някакъв отпечатък? Това ли искате да ми кажете?

— Да, сър.

— А ФБР? Те разполагат ли с нещо? Да не би да крият от вас?

— Не, сър. Имам отлични работни взаимоотношения с тях. Изглежда са озадачени не по-малко от нас.

— А тяхното поделение по поведенчески науки? Онези психиатри, които трябва да търсят мотиви и да предоставят профил? Някакви резултати?

— Още не. Разбира се, изпратихме им всички свързани със случаите материали, но ще са нужни няколко седмици, за да получим резултати. Обаче ги помолихме да побързат и се надяваме след два дни да разполагаме с нещо.

— Два дни? Божичко!

— Ще направя всичко възможно, за да ускоря нещата.

Кметът грабна вчерашния брой на „Поуст“ и го размаха срещу тях.

— А какво ще кажете за това? Анализът на Хариман? Защо не проверите и вие тази възможност? Защо трябва някакъв журналист да излезе с логична теория?

— Разглеждаме и тази възможност.

— Разглеждате. Разглеждате! А ние имаме три трупа. Три трупа без глави! Три безглави трупа на прословути богаташи! Освен това и ченге на командно дишане! Няма нужда да ви обяснявам на каква жега съм изложен!

— Господин кмете, няма никакви твърди доказателства в подкрепа на Харимановата теория, че убийствата са дело на отмъстител, но проучваме и тази възможност, както още много други.

Отвратен, кметът пусна вестника на бюрото.

— Тази идея, че навън броди някакъв луд, тръгнал на кръстоносен поход, стоварващ правосъдието си върху грешните, наистина предизвика реакция у хората. Предполагам, знаете това? Много хора в нашия град – важни хора – започват да нервничат. А други ръкопляскат на убиеца, все едно е някакъв Робин Худ – сериен убиец. Не можем да си позволим такава заплаха за социалната тъкан на града. Това не е Киокък, Айова или Покатело, Айдахо. Това е Ню Йорк, където най-сетне всички живеят мирно под едно небе и се радваме на най-ниския процент престъпност сред големите американски градове. Няма да позволя по мое време това да се промени. Разбрахте ли? Не и по мое време!

— Да, сър.

— Това е някаква смешка. Четиресет детективи, стотици униформени ченгета и накрая един отпечатък от крак! Ако не видя някакъв скорошен напредък, ще се търкалят глави. Разбрахте ли, лейтенант? И вие, капитане? – Кметът стовари голямата си длан с изпъкнали вени върху плота на бюрото, поглеждайки от единия към другия. – Ще се търкалят глави .

— Обещавам ви, че ще направим всичко възможно, сър.

Кметът си пое дълбоко въздух и масивното му тяло сякаш се изду, после издиша драматично струя въздух.

— Може да си вървите и ми донесете нещо повече от един отпечатък от крак.

Когато Алвес-Веторето влезе в орловото гнездо на своя началник на последния етаж на небостъргача „Дигитален потоп“, Антон Озмиян седеше зад своето писалище, яростно тракайки по клавишите на лаптопа. Вдигна очи, без да спира, погледна я през очилата си със стоманена рамка и едва доловимо кимна. Тя седна на едно от креслата от кожа и хром и се приготви да чака. Писането продължи, понякога бързо, друг път по-бавно, още пет минути. Най-сетне Озмиян бутна лаптопа настрана, опря лакти в черния гранит и се вторачи в своя адютант.