Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

После изскочи от бавно свличащата се навътре маса и се изстреля от рухващия първи етаж, падна половин етаж надолу и се стовари тежко върху замръзналата земя заедно с тухли и отломки, които тътнеха около него. Резултатът беше непредсказуем… и в това беше неговата красота – едно драматично преобразяване на играта. Озмиян беше по-дълбоко в сградата и затова беше по-вероятно да бъде смазан. Поне така се надяваше Пендъргаст.

Бученето от срутването утихна. Невероятно, но разрушението беше само частично. Сега далечният ъгъл на крило „Д“ пред него беше зееща дупка. Обаче останалата част от десететажното крило все още беше цяла, макар да се крепеше едва-едва. Цялата постройка сякаш се оплакваше, бълвайки водопад от пукот, скърцане и стенанията на носещите стени и бетонни колони, поели изместената тежест на оцелялата част. Пендъргаст се опита да стане, залитна, но успя да стъпи на краката си. Беше поочукан, но иначе здрав и нямаше нищо счупено. Облакът прах се кълбеше около него и му пречеше да вижда.

Трябваше да се измъкне от прахоляка и падащите отломки на открито, където можеше да се възползва от хаоса и да продължи нападението срещу Озмиян. Разбира се, ако беше оцелял. Налучквайки пътя си опипом през хаоса от развалини, агентът се отдалечи от района, където падаха отломки, и излезе от просветляващия облак прах на лунна светлина, която заливаше оградата от телена мрежа, обикаляща сградата.

Тогава забеляза Озмиян: жив и здрав, по средата на повредената фасада, бързо да се спуска от зеещата руина с помощта на пожарникарски маркуч. В същия момент и Озмиян го видя. Пендъргаст падна на едно коляно, прицели се и стреля, но агентът му залюля маркуча настрани и преди агентът да успее да забие втори куршум пред него, се пусна и падна в облака прах, изчезвайки от поглед.

Пендъргаст стреля още четири пъти по различни места в облака, където смяташе, че може да се е приземил Озмиян. Знаеше, че вероятността е малка, но реши да се възползва от тази слаба възможност. Тези изстрели изпразниха пълнителя му.

Побягна от мястото, без да обръща внимание на болката, и спринтира около външната стена на сградата, прескочи нисък перваз на прозорец и се озова вътре. Продължи да тича надолу по един коридор, който отново се вля в залата за изкуства и занаяти. Докато тичаше, изхвърли празния пълнител и го остави да издрънчи на пода. Вкара резервния, мина край гниещите маси, през вратата и надолу по близкото стълбище, насочвайки се към мазето.

Не знаеше дали четирите му изстрела бяха засегнали Озмиян или не, но трябваше да предположи, че е пропуснал. Третият му план се беше провалил и сега се нуждаеше от четвърти.

Озмиян се измъкна предпазливо от струпаните останки, като внимаваше да не напуска прикритието си. Изстрелите, които Пендъргаст отправи в облака прах, сериозно подкопаха твърдостта му заради произволната си природа и невъзможността му да ги предусети. Един от куршумите мина толкова близо до ухото му, че усети въздушната му струя. За първи път Озмиян изпита пристъп на несигурност, но бързо го преодоля. Не беше ли случващото се онова, което най-много бе желал? Един безпределно хитър и способен противник? Дълбоко в себе си знаеше, че ще победи.

Той мина покрай назъбените краища на мястото, където краят на крило „Д“ рухна, придържайки се към мрака и храсталаците, с които бяха обраснали ъглите на изоставената сграда. Светна фенерчето и огледа земята за следи от Пендъргаст, но не успя да открие нищо. Когато стигна до разбитата прозоречна рамка, бързо огледа вътрешността, вмъкна се приведен вътре и тръгна надолу по един празен коридор. Следите по пода бяха стари и отново не успя да открие такива от Пендъргаст.

Трябваше да намери дирята на своята плячка. Това означаваше да изпълни маневра, известна като „обикаляне за следи“ – ловецът описва широки кръгове, завивайки под прав ъгъл, опитвайки се да попадне на следите на плячката.

Стигна до края на коридора и тръгна надолу по друг, обикаляйки за следи, като очакваше всеки момент да попадне на тях.

В мазето Пендъргаст пресече почти цялата дължина на сградата, мина покрай едно котелно помещение, складове, малък блок тапицирани затворнически килии и накрая се озова в огромен архив, пълен с гниещи досиета. Под земята цареше пълна тъмнина и той нямаше друг избор, освен да използва фенерчето. Въпреки всичко, край което мина, не намери нито предмет, нито място, които биха му помогнали да избяга или да обърне обстоятелствата в своя полза. Имаше нещо глупаво, ако не направо безсмислено в продължаването на този фарс. Беше се изправил срещу майстор, който не може да бъде победен. И все пак никой не е непобедим: всеки човек има някаква ахилесова пета. Вече беше вникнал донякъде в психологията на Озмиян, в неговата уязвимост, но как би могъл да обърне това в своя полза? Къде беше пукнатината в неговата броня, а дори да я намери, щеше ли да съумее да забие своя меч в нея? Този човек беше може би най-сложният и изобретателен противник, когото бе срещал. В своя трактат „Изкуството на войната“ Сун Дзъ съветва да опознаеш своя враг. Ако имаше място в целия свят, където можеше да научи нещо за този човек и неговите най-дълбоки слабости, то беше точно пред него: в мазето с архивите.