Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Складът бе използван като автомобилна база. Ако се съдеше по възрастта и състоянието на петната масло по пода, помещението някога е било използвано доста интензивно. В последно време обаче тук бяха държали само две коли. Едната, ако се съдеше по едва забележимите следи по бетонния под, имаше гуми „Гудиър“ 215/75-16 — същите като на онзи „Форд Ескейп“, използван като такси в отвличането. Жълтите пръски по едната стена, както и негативният отпечатък от спрей върху парче дърво, захвърлено в ъгъла, показваха, че тук фордът е бил преобразен в нюйоркско такси, до боята и фалшивата фирмена марка.

Другото превозно средство беше по-трудно за идентифициране. Отпечатъците от гумите му бяха по-широки и вероятно бяха „Мишлен“. Беше напълно възможно следите да са оставени от луксозен и мощен европейски седан като „Ауди А8“ или „БМВ 750“. Едва забележими люспи от боя можеха да се видят по вътрешната страна на вратата на склада — явно колата беше докоснала метала при влизане или излизане. Пендъргаст внимателно ги събра в поредното пликче с помощта на пинцети. Беше автомобилна боя, металик, при това с необичаен цвят — тъмен червено-кафяв.

И тогава, докато разглеждаше боята, забеляза — в тесния жлеб на плъзгащата се врата — мъничка пресноводна перла.

Сърцето му едва не спря.

След като дойде на себе си, Пендъргаст взе перлата с пинцетите и впери поглед в нея. Представи си как преди двайсет и четири часа таксито се е върнало тук. С четирима души — шофьора, двамата бегачи в спортни екипи и спътницата им, която не бе дошла по своя воля — Хелън. Тук е била прехвърлена в червено-кафявата чуждестранна кола. Докато са се готвели да потеглят, е имало борба — Хелън се е опитала да избяга и е отворила вратата на колата (което обясняваше люспите издраскана боя) и докато са я усмирявали, похитителите й са скъсали огърлицата й и малките перли са се пръснали по цялото купе, а несъмнено и по пода на склада. Сигурно е имало ругатни, може би и наказание, както и забързан опит да се съберат разпилените по бетона мъниста.

Пендъргаст погледна мъничката лъскава перла между върховете на пинцетите. Похитителите бяха пропуснали да я приберат.

След като Хелън е била прехвърлена, двете коли са поели в различни посоки: фалшивото такси се бе запътило към огнения си край в Ървингтън, а червено-кафявата кола бе продължила към…?

Все така клекнал, Пендъргаст остана потънал в мисли в продължение на десетина минути. Накрая се изправи с мъка, излезе от склада, заключи го с катинара и безшумно тръгна към очакващия го ролс-ройс.

Трийсет и седем часа по-късно

Томас Първю винаги държеше да пристига в кантората си точно в седем, но тази сутрин някой се бе оказал още по-пунктуален — в чакалнята вече имаше някакъв мъж. Имаше вид на току-що пристигнал. Всъщност почти изглеждаше, че ще се опита да отвори вратата на кабинета му, но, разбира се, това беше малко вероятно. Докато Първю влезе, мъжът се обърна и закуцука към него. Едната му ръка държеше бастун, другата бе протегната.

— Добро утро — каза Първю и стисна протегнатата ръка.

— Това предстои да се види — отвърна непознатият с южняшки акцент. Беше слаб, почти мършав и не отговори на професионалната усмивка на домакина. Първю се гордееше със способността си да прочете тревогата на лицето всеки нов клиент, но изражението на този бе непроницаемо.

— При мен ли сте дошли? — попита Първю. — Обикновено държа на предварително уговорени срещи.

— Нямам уговорена среща, но въпросът е спешен.

Първю потисна многозначителната си усмивка. Никога не бе попадал на клиент, за когото нещата не са спешни.

— Моля, влезте в кабинета. Какво ще кажете за едно кафе? Керъл още не е дошла, но ще го приготвя само за минута.

— Благодаря, не. — Мъжът влезе в кабинета на Първю, като оглеждаше внимателно стените, отрупаните с книги лавици и шкафовете с папки.

— Заповядайте, седнете. — Обикновено Първю обичаше да чете „Уолстрийт Джърнъл“ между седем и осем сутринта, но нямаше намерение да се лишава от евентуален клиент — особено в тази рецесия.

Мъжът се настани в едно от няколкото кресла в просторния кабинет, а адвокатът седна зад бюрото си.

— С какво мога да ви помогна? — попита Първю.

— Търся информация.

— Каква информация?

Мъжът като че ли си спомни нещо.

— Простете, забравих да се представя. Специален агент Алойзиъс Пендъргаст, ФБР. — Бръкна в джоба на палтото си, извади идентификационната си карта и я сложи на бюрото.