Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Махнете я — каза глас на немски — глас, който тя моментално позна. Някой развърза превръзката на очите й и я махна.

Хелън примигна веднъж, после още веднъж. В стаята беше тъмно, но поради превръзката очите й не се нуждаеха от време, за да свикнат със слабата светлина. Тя чу отдалечаващи се стъпки зад себе си, последвани от затваряне на врата. Облиза пресъхналите си устни, вдигна очи и срещна погледа на Вулф Конрад Фишер. Беше по-стар, разбира се, но все така силен и мускулест като преди. Седеше на стол срещу нея, с раздалечени колене и ръце между тях. Леко се размърда и столът изстена под тежестта му. С пронизителните си светли очи, загоряла кожа и късо подстригана гъста бяла като сняг коса той излъчваше тевтонско съвършенство. Гледаше я, а устните му бяха изкривени в студена усмивка. Усмивка, която Хелън помнеше много добре. Апатията и чувството за пустота моментално се смениха със страх.

— Изобщо не очаквах посещение от света на мъртвите — каза Фишер с отсечения си, прецизен немски. — Но въпреки това сте тук. Фройлайн Естерхази… простете, фрау Пендъргаст, която напусна този свят преди повече от дванайсет години. — В суровите му очи проблясваше някаква комбинация от развеселеност, гняв и любопитство.

Хелън не каза нищо.

— Natürlich, сега мога да разбера как е станало. Вашата близначка, der Schwächling [6] Слабачката (нем.). — Б. пр. , е била жертваната пешка. Явно въпреки всичките ви протести и лицемерен гняв сте научили доста от нас! Чувствам се едва ли не поласкан.

Хелън продължи да мълчи. Апатията се завръщаше. Предпочиташе да умре, отколкото да живее с тази болка.

Фишер я загледа изпитателно, сякаш се опитваше да прецени ефекта от думите си. Извади кутия „Дънхил“, извади цигара и я запали със златна запалка.

— Няма да си направите труда да ни кажете къде бяхте през цялото това време, нали? Или дали сте имали други сътрудници в тази малка измама — без да броим брат ви, разбира се. Или дали сте споменали на някого за нашата организация.

Отговор не последва и Фишер дръпна от цигарата. Усмивката му стана по-широка.

— Няма значение. Ще имаме предостатъчно време за това, след като ви приберем у дома. Сигурен съм, че с радост ще разкажете на докторите всичко… тоест, преди да започнат експериментите.

Хелън замръзна. Фишер беше използвал думата Versuchsreiche, която обаче означаваше повече от „серия експерименти“. При мисълта за значението й — за спомена — тя изпита внезапна паника. Скочи и се втурна към вратата. Беше безсмислена, инстинктивна постъпка, родена от атавистичния инстинкт за самосъхранение. Но още докато тичаше към вратата, тя се отвори. Похитителите й стояха от другата страна. Хелън не забави крачка и силата от сблъсъка отхвърли двама от тях назад, но останалите я сграбчиха. Нужни бяха усилията и на четиримата, за да я укротят и да я замъкнат обратно в стаята.

Фишер стана, дръпна отново от цигарата и изгледа Хелън, която се съпротивляваше ожесточено и мълчаливо. После си погледна часовника.

— Време е да тръгваме — каза и отново хвърли поглед на Хелън. — Мисля, че ще е добре да приготвим подкожната инжекция.

Четирийсет и четири часа по-късно

В два и половина следобед на вратата се почука. Курт Вебер остави бутилката сладък чай, попи ъгълчетата на устата си с копринена кърпичка, изключи монитора на компютъра и тръгна по плочките на пода да отвори. Бърз поглед през шпионката показа порядъчен на вид господин.

— Кой е?

— Търся компания „Фрайхайт Импорт“.

Вебер прибра кърпичката в джоба на сакото си и отвори.

— Да?

Мъжът стоеше в антрето — слаб, с пронизителни сребърни очи и руса коса, която бе така светла, че приличаше почти на бяла.

— Мога ли да ви отнема минута? — попита господинът.

— Разбира се. — Вебер отвори вратата по-широко и му направи знак да влезе. Макар че беше просто черен, костюмът на мъжа бе от много добър плат и с отлична кройка. Вебер винаги си беше падал по стилно облекло и докато заобикаляше бюрото си, се усети, че несъзнателно оправя маншетите си.

— Интересно — каза мъжът, докато се оглеждаше. — Въртите бизнеса си в хотел.

— Невинаги е било хотел — отвърна Вебер. — При построяването си през хиляда деветстотин двайсет и девета година сградата се е наричала Роудс-Хейвърти. Когато стана хотел, не намерих причина да си правя труда да се местя. Гледката към стария град на Атланта няма равна.

Седна зад бюрото и попита:

— С какво мога да ви помогна? — Разбира се, посещението беше грешка — Вебер се занимаваше с „импорт“ само за един частен клиент, но подобна ситуация не му се случваше за първи път. Винаги се стараеше да е любезен с подобни посетители и да остави впечатлението, че се занимава с почтен бизнес.