Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Първю стоеше абсолютно неподвижен.

— На снимките сте показан в компанията на някоя си Фелисия Лурд от апартамент четиринайсет А. Красиво момиче, достатъчно младо, за да ви бъде дъщеря. А вие имате няколко. Дъщери искам да кажа. Прав ли съм?

Първю не отговори, а бавно остави слушалката.

— Камерата ви е заснела прегърнати при асансьора. Колко трогателно. И снимките са доста. Май става въпрос за истинска любов, нали?

Отново мълчание.

— Какво беше казал Харт Крейн [5] Американски поет (1899–1932). — Б. пр. за любовта? Че е „изгоряла кибритена клечка в писоар“. Защо хората поемат такива рискове? — Пендъргаст поклати тъжно глава. — Южно Парк Авеню сто двайсет и девет. Много добър адрес. Чудя се как ли може да си го позволи госпожица Лурд. Като се има предвид, че не пребивава напълно легално в страната. — Замълча за момент. — Човекът, който би намерил този адрес за особено интересен, е, разбира се, съпругата ви.

Отново мълчание.

— Аз съм отчаян човек, господин Първю. Няма да се поколебая да действам незабавно, ако не ми съдействате. Всъщност, ако мога да използвам злощастния жаргон на нашето време, ще бъда принуден да „ескалирам“.

Думата увисна във въздуха като неприятна миризма.

Първю се замисли за момент.

— Смятам да изляза от кабинета си за петнайсетминутна разходка. Ако по това време някой проникне вътре и се разрови в папките ми… ами, няма как да зная кой точно го е направил. Особено ако въпросните папки бъдат оставени точно така, както са си били.

Пендъргаст не помръдна, докато Първю вземаше своя „Уолстрийт Джърнъл“, заобикаляше бюрото и се насочваше към вратата. Когато стигна до нея, се обърна.

— Между другото, за да не оплескате нещата, опитайте второто чекмедже на третия шкаф. Петнайсет минути, агент Пендъргаст.

— Приятна разходка, господин Първю.

Четирийсет часа по-късно

През последните четирийсет часа беше с вързани очи и непрекъснато в движение. Държаха я вързана в багажника на някаква кола, в каросерията на камион и — доколкото можеше да прецени — в трюма на катер. При цялото това забързано местене от място на място загуби напълно ориентация и представа за времето. Беше измръзнала, гладна и жадна, главата още я болеше от жестокия удар, нанесен й в таксито. Не й бяха дали никаква храна, само малка бутилка вода, напъхана в ръцете й преди известно време.

Сега отново се намираше в багажник на кола. От поне три часа се движеха на висока скорост, явно по магистрала. Но сега колата намали, направи няколко завоя и внезапно започна да друса, което означаваше, че се намират на някакъв черен път.

Всеки път, когато я прехвърляха от един импровизиран затвор в друг, похитителите й мълчаха. Но сега, след като шумът от колите беше изчезнал, тя чуваше приглушените им гласове в купето. Говореха на смес между португалски и немски — езици, които знаеше перфектно, тъй като ги беше научила преди английския или унгарския, който бе роден език на баща й. Разговорът обаче се водеше тихо и тя не можеше да чуе почти нищо освен тона, който изглеждаше гневен и напрегнат. Похитителите като че ли бяха четирима.

След няколко минути друсане колата спря. Хелън чу как врати се отварят и затварят, хрущене на чакъл под подметки. После някой отвори багажника и тя усети студения въздух по лицето си. Някаква ръка я сграбчи за лакътя, вдигна я да седне и после я издърпа навън. Хелена се олюля и коленете й се подгънаха; ръката я хвана по-здраво и я задържа. После — без нито дума — я бутнаха напред.

Странно, но не изпитваше нищо — никакви емоции, никаква мъка или страх. След толкова много години криене, страх и несигурност брат й се бе появил с новината, която тя отдавна беше мечтала да чуе, но се бе примирила, че никога няма да дочака. За един кратък ден в нея се бе разгоряла надеждата отново да види Алойзиъс, да започнат отначало, най-сетне да заживее като нормално човешко същество. И само за миг тази надежда й беше грабната, брат й беше убит, а съпругът й — прострелян и може би също вече мъртъв.

И сега тя се чувстваше като празен съд. По-добре изобщо да не се беше надявала.

Чу скърцането на отваряща се врата и я вкараха в някакво помещение. Миришеше на плесен и застояло. Ръката я поведе през стаята, явно минаха през някаква втора врата и се озоваха на още по-плесенясало място. Може би се намираха в изоставена стара къща в провинцията. Ръката я пусна и Хелън усети допира на стол в сгъвките на коленете си. Седна и отпусна единствената си длан в скута си.