Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Двайсет и два часа по-късно

Докато караше на запад от Нюарк към Ървингтън, Д’Агоста имаше чувството, че се е върнал във времето, когато бе патрулно ченге в Четирийсет и първи квартал на стария Южен Бронкс. Западналите магазини, спуснатите кепенци и ролетки, занемарените улици — всичко това напомняше за едни по-нещастни дни. Продължаваше напред, а гледката ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Скоро стигна до сърцето на разрухата — тук, насред най-гъсто заселения мегаполис в Америка, цели пресечки пустееха, от сградите бяха останали само изгорели черупки или развалини. Д’Агоста спря на един ъгъл и слезе, готов всеки миг да извади служебния пистолет. И тогава видя насред цялата разруха самотна сграда, стояща като цвете в паркинг, с дантелени завеси, дворче с мушкато и ярко боядисани капаци на прозорците — кътче надежда насред урбанистичната пустош. Пое си дълбоко дъх. Южен Бронкс се беше върнал; този квартал също щеше да се върне.

Тръгна през пустия паркинг, като подритваше парчета тухли. Пендъргаст го беше изпреварил — стоеше в другия край на паркинга до изгорелите останки на едно такси и говореше с униформен полицай и някакви хора, които приличаха на криминалисти. Ролс-ройсът му беше паркиран на ъгъла и ярко контрастираше с тънещите в нищета улици.

Когато Д’Агоста приближи, Пендъргаст му кимна отсечено. Като се изключеше шокиращата бледност, агентът на ФБР вече приличаше на себе си. В късния следобед черният му костюм — негова запазена марка — беше чист и изгладен, бялата риза — безупречна. Беше сменил неугледния алуминиев бастун с бастун от абанос с гравирана сребърна дръжка.

— Открих я преди четирийсет и пет минути — тъкмо казваше патрулното ченге. — Преследвах едни дванайсетгодишни хлапета, които крадяха жица. — Поклати глава. — И изведнъж се натъкнах на нюйоркското такси. Номерът отговаряше на обявения за издирване, така че се обадих.

Д’Агоста насочи вниманието си към таксито. Беше останала само черупката — предният капак беше изчезнал, двигателят бе отмъкнат, седалките липсваха, таблото бе изгорено и частично стопено, воланът беше счупен на две.

Началникът на криминалистите приближи от другата страна на колата.

— Колата не е ставала за събиране на улики и преди идването на вандалите — каза той, докато сваляше латексовите си ръкавици. — Няма никакви документи. Била е изчистена и всички отпечатъци са заличени. Използвали са особено агресивен разтворител. Огънят се е погрижил за пропуснатото.

— А номерът? — попита Д’Агоста.

— Имаме го. Откраднат автомобил. Няма да ни е от много полза. — Замълча за момент. — Ще я приберем в склада за по-подробно проучване, но ми намирисва на професионално почистване. Организирана престъпност.

Пендъргаст слушаше, без да каже нито дума. Макар че агентът стоеше абсолютно неподвижно, Д’Агоста усещаше отчаянието и безмилостната решимост, излъчващи се от него. Най-неочаквано той извади от джоба на палтото си латексови ръкавици, надяна ги и приближи колата. Наведе се, като за миг се намръщи от болката, и обиколи колата веднъж, после и втори път, като прокарваше дългите си пръсти по изгорения метал. Блестящите му очи не пропускаха нищо. Докато другите го гледаха, той надникна там, където се беше намирал двигателят; после и в купето, като огледа предните и задните седалки. Накрая провери багажника. При третата си обиколка извади от джоба си няколко пликчета за улики, епруветки и скалпел. Намръщи се леко, докато клякаше до предната броня. С помощта на скалпела остърга малко засъхнала кал, сложи я в пликче, запечата го и го прибра в джоба си. Изправи се и довърши третата обиколка, този път по-бавно. Спря при дясната задна гума, клекна отново, измъкна няколко камъчета от грайферите с пинцети и ги прибра в друго пликче, което също изчезна в джоба му.

— Ъ-ъ-ъ, това е улика… — започна ченгето.

Пендъргаст се изправи и се обърна към него. Не каза нищо, но ченгето отстъпи крачка назад под силата на погледа на федералния агент.

— Ясно. Дръжте ни в течение — промърмори полицаят.

Пендъргаст продължи да го пържи с поглед. После изгледа последователно криминалистите и накрая се обърна към Д'Агоста. В погледа му имаше нещо обвинително, сякаш бяха виновни за незнайно какво. Накрая Пендъргаст се обърна и тръгна към лимузината си, като леко накуцваше и се подпираше на бастуна.

Д’ Агоста забърза след него.

— И сега какво?

Пендъргаст продължи да върви.