Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Тесен нов белег се спускаше по едната му буза. Тя вдигна пръст и го докосна. После импулсивно посочи зад рамото си и прошепна:

— Виж. След цялото това време луната пак си изгрява по стария начин.

Погледът му проследи нейния над силуета на сградите на Пето авеню. Жълто-бялата пълна луна се издигаше между величествените сгради, идеално очертана на розовия фон на небето, което нагоре постепенно преминаваше в дълбоко хладно виолетово. Той потръпна. Когато я погледна отново, на лицето му имаше друго изражение.

— Хелън — прошепна той. — Господи. Мислех, че си мъртва.

Без да каже нито дума, тя пъхна ръка под неговата и го поведе покрай езерото.

— Джъдсън казва, че ще ме отведеш далеч от… от всичко това.

— Да. Ще се върнем в апартамента ми в „Дакота". А оттам ще продължим към… Е, колкото по-малко приказки, толкова по-добре. Там, където отиваме, няма от какво да се страхуваш. Това е достатъчно.

Тя стисна ръката му.

— Няма от какво да се страхувам. Нямаш представа колко хубаво звучи.

— Време е да си върнеш живота. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади златен пръстен с голям сапфир във формата на звезда. — Така че нека започнем от самото начало. Помниш ли това?

Тя погледна пръстена и се изчерви.

— Не мислех, че ще го видя отново.

— Аз пък не мислех, че ще имам възможност да го сложа отново на пръста ти. Тоест, докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, знаех , че казва истината. Дори когато никой друг не ми вярваше.

Хвана лявата й ръка и я вдигна, сякаш да й сложи пръстена. Очите му се разшириха, когато видя чуканчето и грубата кожа.

— Ясно — просто рече той. — Разбира се.

Сякаш внимателният изискан танц, в който се бяха впуснали, изведнъж свърши.

— Хелън — каза той и този път в гласа му се долавяше напрежение. — Защо се съгласи с този ужасен план? Защо скри толкова много неща от мен? Защо не…?

— Моля те, нека не говорим за това — прекъсна го тя. — За всичко си има причини. Историята е ужасна. Ужасна. Ще ти я разкажа. Цялата. Но сега не е нито времето, нито мястото. Хайде, моля те — сложи ми пръстена и да тръгваме.

Той вдигна дясната й ръка и й сложи пръстена. Докато го правеше, тя видя как погледът му се отклонява покрай нея някъде зад гърба й.

И изведнъж той се вцепени. Остана за момент напълно неподвижен, без да пуска ръката й. После привидно спокойно се обърна към мястото, където стоеше брат й, и му кимна да се приближи.

— Джъдсън — промърмори. — Вземи Хелън и я отведи. Спокойно, но бързо.

Страхът, който тъкмо бе започнал да затихва, отново я прободе в гърдите.

— Алойзиъс, какво…

Но той я прекъсна с кратко поклащане на глава и каза на Джъдсън:

— Заведи я в „Дакота“. Ще се срещнем там. Тръгвайте. Веднага.

Джъдсън я хвана за ръка и тръгна, сякаш беше очаквал това.

— Какво има? — попита тя.

Погледна през рамо. И за свой ужас видя, че Пендъргаст е извадил пистолет и го е насочил към един от собствениците на моделите на яхти. И го чу как казва:

— Стани. Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

— Джъдсън… — започна тя.

Единствената реакция на брат й бе да ускори крачка и да я задърпа да върви по-бързо.

Зад тях проехтя изстрел.

— Бягайте! — извика Пендъргаст.

Само за миг спокойната сцена се превърна в същински пандемониум. Хората се пръснаха с писъци. Джъдсън я задърпа по-силно и двамата затичаха.

Автоматичен откос разцепи въздуха. Ръката на Джъдсън изпусна нейната и той падна.

Отначало тя си помисли, че се е препънал. После видя кръвта, бликаща през сакото му.

— Джъдсън! — извика тя и се наведе над него.

Той лежеше на една страна и я гледаше, лицето му беше разкривено от болка. Устата му се размърда.

— Бягай — изпъшка той. — Бя…

Ново кашляне на автоматичното оръжие, нова линия свистяща смърт, начертана през тревата, докато куршумите се забиваха в пръстта. Тялото на Джъдсън подскочи, силата на куршумите го преобърна по гръб.

— Не! — изкрещя Хелън, докато отскачаше назад.

Хаосът се засилваше — писъци, стрелба, бягащи хора. Хелън не забелязваше нищо. Падна на колене и се взря с ужас в отворените, но невиждащи очи на брат си.

— Джъдсън! Джъдсън!!!

Минаха няколко секунди, а може би повече, нямаше как да определи. Чу Пендъргаст да я вика и вдигна глава. Той тичаше към нея с пистолет в ръка и стреляше някъде настрани.

— Пето авеню! — извика й. — Бягай към Пето авеню!

Отново проехтя изстрел и Пендъргаст също падна. Това я пришпори и тя скочи на крака. Шлиферът й бе подгизнал от кръвта на брат й. Алойзиъс се беше присвил зад една пейка и продължаваше да стреля към двойката, която само преди секунди сякаш се интересуваше само как да успее да се измъкне.