Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

„Прикрива ме, за да избягам“.

Тя се обърна и побягна. Щеше да стигне до Пето авеню, да се измъкне от стрелците в тълпата, да стигне „Дакота“, да го изчака там… Паникьосаните й мисли бяха прекъснати от още една серия изстрели и писъци.

Тичаше с всички сили. Булевардът беше отпред, зад каменната арка на входа на парка. Само на петнайсетина метра…

— Хелън! — чу се далечният вик на Пендъргаст. — Внимавай! Твое ляво!

Тя погледна наляво. В мрака под дърветата различи двама мъже със спортни дрехи. Тичаха право към нея.

Хелън рязко зави към горичката смокини покрай главната алея. Погледна през рамо. Мъжете я следваха — и вече я настигаха.

Чуха се още изстрели. Тя удвои усилията си, но обувките й потъваха в меката пръст и я забавяха. А после някой я удари силно в гърба и я просна на земята. Силна ръка сграбчи яката на шлифера й и грубо я дръпна да се изправи. Тя се съпротивляваше и викаше, но двамата мъже я хванаха здраво и я помъкнаха към булеварда. Хелън с ужас разпозна лицата им и извика:

— Алойзиъс! Помощ! Познавам тези хора! Der Bund! Заветът! Ще ме убият!

Едва успяваше да различи Пендъргаст в отслабващата светлина. Беше успял да се изправи и куцаше към нея, от раната на крака му шуртеше кръв.

На Пето авеню с включен двигател чакаше такси — чакаше нея и похитителите й.

— Алойзиъс! — отчаяно извика тя.

Мъжете я бутнаха напред, отвориха задната врата на таксито и я натикаха вътре. Куршуми рикошираха от подсиленото предно стъкло на колата.

— Los! Verschwinden wir hier! — извика единият мъж, докато двамата се вмъкваха след нея. — Gib Gas! [1] Бързо! Да се махаме оттук! Дай газ! (нем.) — Б. пр.

Хелън се съпротивляваше яростно, мъчеше се да се добере със здравата си ръка до вратата. Успя да зърне за миг Пендъргаст в сумрака на парка. Беше паднал на колене и гледаше към нея.

— Не! — изкрещя тя, без да спира да се бори. — Не!

— Halt die Schnauze! [2] Затваряй си устата! (нем.) — Б. пр. — викна единият мъж, замахна и я цапардоса с юмрук по слепоочието.

Изведнъж всичко потъна в мрак.

Шест часа по-късно

Доктор с измачкана болнична престилка надникна в чакалнята на интензивното отделение на болница „Ленъкс Хил“.

— Буден е, ако искате да говорите с него.

— Слава богу. — Лейтенант Винсънт Д’Агоста от нюйоркската полиция напъха бележника в джоба си и стана. — Как е?

— Без усложнения. — По лицето на доктора пробяга леко раздразнение. — Макар че лекарите винаги са най-лошите пациенти.

— Но той не е… — започна Д’Агоста, но се усети навреме и мълчаливо последва доктора в интензивното.

Специален агент Пендъргаст седеше в леглото, включен към цял куп монитори. На едната му ръка имаше система, в ноздрите му беше пъхната канула. Леглото му беше покрито с медицински графики, а в ръката му имаше рентгенова снимка. Агентът на ФБР открай време си беше много блед, но сега кожата му беше като порцелан. Един доктор стоеше наведен над леглото и говореше сериозно с пациента си. Макар че Д’Агоста едва чуваше отговорите на Пендъргаст, беше ясно, че между двамата има някакви разногласия.

— И дума да не става — тъкмо казваше докторът. — Все още сте в шок от огнестрелната рана и загубата на кръв. И самата рана, без да споменаваме двете натъртени ребра, се нуждае от лекуване и непрекъснати медицински грижи.

— Докторе — отвърна Пендъргаст. Обикновено федералният агент беше образец на южняшка изтънченост, но сега гласът му звучеше като ледени висулки, падащи върху желязо. — Куршумът едва е одраскал гастрокнемиуса [3] Мускул на прасеца. — Б. пр. . Тибията и фибулата са непокътнати. Раната беше чиста и не е нужна операция.

— Но загубата на кръв…

— Да — прекъсна го Пендъргаст. — Загубата на кръв. Колко банки ми преляхте?

Пауза.

— Една.

— Една банка. Заради разкъсаните по-малки притоци на вената на Джакомини. Тривиално. — Той размаха рентгеновата снимка като флагче. — Колкото до ребрата, сам го казахте — натъртени, но не и счупени. Пето и шесто, в основата, на около два милиметра от гръбначния стълб. Тъй като са истински ребра, еластичността им ще помогне за бързото възстановяване.

Докторът кипна.

— Доктор Пендъргаст, просто не мога да позволя да напуснете болницата в това състояние. Точно вие…

— Точно обратното, докторе — не можете да ми попречите да си тръгна. Жизнените ми показатели са в приемливите норми. Нараняванията ми са минимални и мога да се грижа сам за тях.

— Ще отбележа в картона ви, че напускате болницата въпреки изричното ми нареждане.