Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Отново мълчание.

Пендъргаст наклони глава.

— Просто искам да се запозная с процеса, включващ намирането и изваждането на образец.

— Така да бъде. Елате с мен.

След като записа каталожния номер на бланка, Сандовал ги поведе обратно по централния коридор и след това още по-нататък по неговото протежение, прониквайки дълбоко в сякаш безкрайния лабиринт от сбирки. Търсенето на образеца в стари дървени шкафове с меден обков и вълнообразни стъкла отне известно време. Накрая Сандовал се спря уверено пред един от шкафовете. Търсеният каталожен номер, изписан с избелял старовремски шрифт, беше закрепен към голям поднос върху една от горните лавици на шкафа, който стоеше в ъгъла. Сандовал провери повторно номера и плъзна тавата навън от шкафа. Отнесе я обратно в лабораторията и я сложи върху незаета част от зеления шаяк. След това раздаде на Пендъргаст и Д’Агоста по един чифт тънки латексови ръкавици. Той също си сложи латексови ръкавици и свали капака на тавата.

Вътре беше бъркотия: ребра, гръбначни прешлени, безброй други кости. Лъхна ги необичайна миризма: на Д’Агоста му се стори, че мирише на мускус, стари корени и нафталин заедно с лек нюанс на разложение.

— Костите са страшно чисти, защото са били погребани под земята в продължение на четиресет години – обясни той.

— Някога скелетите, които музеят е получавал, са били напълно изчистени – добави Сандовал. – Тогава още не осъзнавали, че пръстта също е ценна част от мострата и трябва да бъде запазена.

Пендъргаст остана вторачен за около минута в тавата. След това бръкна вътре и внимателно извади черепа без долната челюст. Протегна го пред себе си, за да може всички да го видят – като Хамлет, помисли си Д’Агоста, застанал до гроба на Йорик.

— Интересно – промърмори той. – Наистина, много интересно. Благодаря ви, господин Сандовал. – След това върна черепа в тавата и кимна на техника в знак, че разпитът е свършил. Когато свали ръкавиците, поведе Д’Агоста по обратния път към света на живите.

Комисарската столова, или както беше известна на всички – КС, се намираше на втория тавански етаж в сградата на „Полис Плаза“ №1. Там полицейският началник, неговият заместник и галеници от други отдели се събираха по време на обедната почивка. Д’Агоста беше влизал само веднъж – за тържествения обяд, когато той и двайсетина негови колеги бяха повишени в лейтенанти. Макар помещението да приличаше на капсула на времето с евтиното си обзавеждане от началото на 60-те години на XX век, панорамните прозорци откриваха смайващи гледки към Манхатън, които обезщетяваха посетителя.

Докато чакаше в просторната чакалня пред КС, Д’Агоста съвсем не мислеше за гледката. Гледаше прииждащите лица и търсеше това на Глен Сингълтън. Днес беше третата сряда от месеца – денят, когато началникът обядваше с всички капитани, началници на отдели, и той знаеше, че ще бъде тук.

Изведнъж забеляза добре облечената и добре поддържана фигура на Сингълтън. Д’Агоста бързо закрачи през навалицата, докато не се озова до капитана.

— Вини – изненада се Сингьлтън.

— Чух, че си искал да ме видиш

— Да, но нямаше защо да ме преследваш. Това можеше да почака.

Д’Агоста беше проверил при секретарката на Сингълтън и научи, че началникът е зает цял след обед.

— Няма проблем. Какво става?

Те крачеха по посока на асансьорите, но сега Сингълтън се спря.

— Прочетох доклада ти за убийството на Марсала.

— Така ли?

— При тези обстоятелства добра работа. Реших да поверя случая на Формоса, а на теб да възложа убийството на Седемдесет и трета улица. Нали чу – бегачката, която беше заклана, докато се опитвала да отблъсне нападателя си. Случаят изглежда солиден, има няколко очевидци и добри криминологични доказателства. Можеш да си подбереш хората от музея и да ги прехвърлиш към този случай.

В общи линии Д’Агоста беше очаквал да чуе точно това. И това беше причината да проследи Сингълтън до комисарската столова – искаше да говори с капитана, преди нещата да стигнат твърде далеч. Формоса... беше един от новаците сред лейтенантите в полицията – още имаше мляко около устата.

— Сър, ако за вас няма значение, предпочитам да остана по случая в музея.

Сингьлтън се смръщи.

— А докладът ти? Наистина случаят не е хубав. Липса на сериозни доказателства, няма свидетели...

Над рамото на Сингълтън Д’Агоста видя своята нова жена – Лора Хейуърд, да излиза от КС, а високите тесни прозорци на небостъргача „Улуърт“ рамкираха чудесното й дребно телце. Тя го видя, усмихна се инстинктивно и тръгна към него, но видя, че разговаря със Сингьлтън, и се задоволи да му махне, преди да поеме към асансьорите.