Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Чудесно – каза гласът. – Доколкото си спомням, името ти е Проктър?

Проктър не отговори. Щеше да има възможност да обърне положението. Винаги съществува такава възможност. Просто трябваше да мисли.

— От известно време наблюдавам замъка. Господаря му го няма, както изглежда, завинаги. Мястото е потискащо като гробница. Всички можехте спокойно да носите черни ленти.

В мозъка на Проктър трескаво се сменяха различни сценарии. Трябваше да избере един и да го изпълни. Имаше нужда от време, поне няколко секунди…

— Не си в настроение за приказки? Както обичаш. И без това имам много работа, така че ти пожелавам лека нощ.

Когато почувства, че буталото започна да слиза надолу, Проктър осъзна, че времето му е изтекло и че за своя голяма изненада се е провалил.

Проктър бавно изплува от черните дълбини на безсъзнанието. Плуването беше дълго и както изглежда, му бе отнело много време. Най-накрая отвори очи. Чувстваше клепачите си натежали и единственото, което можа да направи, беше да не ги затвори отново. Какво се беше случило? За момент остана да лежи неподвижно, попивайки заобикалящата го среда. След това изведнъж осъзна, че лежи на пода на своята всекидневна. Неговата всекидневна…

Имам да правя толкова много неща.

Изведнъж всичко се върна в паметта му с шеметна скорост. Помъчи се да се изправи. Не успя. Опита отново с още по-голямо усилие и този път успя да седне. Чувстваше тялото си като брашнен чувал.

Погледна часовника си. Единайсет и петнайсет преди обяд. Бил е в безсъзнание малко повече от трийсет минути.

Трийсет минути! Един господ знае какво се беше случило през това време.

Трябва да свърша много неща…

След героично усилие Проктър се изправи със залитане на крака. Подът се разлюля под тях и той се опря на масата. Разтърси силно глава в опит да я проясни. Остана неподвижен за миг, опитвайки се да събере физическите и психическите си сили. След това отвори единственото чекмедже на масата, извади от него един „Глок 22“ и го пъхна под колана на панталона си.

Вратата към апартамента му беше отворена и отвън се виждаше централният коридор на жилищата на прислугата. Той се упъти натам, опря се в касата на вратата, след това пое надолу по коридора, залитайки като пиян. Когато стигна до тясното задно стълбище, стисна здраво перилото и заслиза надолу към първия етаж на замъка, наполовина ходейки и наполовина залитайки. Съчетанието на това усилие с усещането за крайна опасност, което го беше обхванало, изостри сетивата му. Той мина по къс коридор и отвори вратата в края му, която водеше към общите помещения.

Тук спря, подготвяйки се да извика госпожа Траск. Обаче размисли. Неразумно беше да разкрива своето присъствие. А и вероятно госпожа Траск вече беше излязла, за да посети болната си сестра в Олбъни. Във всеки случай не тя беше изложена на най-голяма опасност, а Констънс.

Проктър стъпи на мраморния под, подготвяйки се да влезе в библиотеката, да се спусне с асансьора в мазето и да предприеме каквото е нужно, за да я защити. Но пред библиотеката отново се спря. През отворената врата видя, че една маса е обърната, а книги и различни документи са разпилени по килима.

Той се огледа бързо. Вдясно от него беше голямата бална зала на замъка. Покрай стените й стояха шкафове, в чиито витрини бяха подредени най-различни странни неща, но сега в нея цареше пълна бъркотия. Един плинт лежеше на земята, а древната етруска урна, която преди стоеше на него, сега лежеше разбита на парчета. Свръхголямата ваза с прясно набрани цветя, за чиято смяна се грижеше госпожа Траск, която стоеше в средата на залата, сега беше счупена на мраморния под. А двете дузини лилии и рози лежаха разхвърляни в локва вода. В далечния край на залата, при вратата, водеща към трапезарията, вратичките на единия шкаф зееха широко отворени, увиснали на една страна и почти откъснати от пантите. Сякаш някой се беше хванал трескаво за него, за да не бъде повлечен.

Очевидно беше, че това бяха следи от страховита битка. Водеха от библиотеката през балната зала право към входната врата на замъка. И в света отвъд нея.

Проктър прекоси на бегом залата. В дългото тясно помещение след нея видя, че масата за хранене, на която доскоро Констънс беше заета да проучва фамилната история на Пендъргаст, сега представляваше олицетворение на безпорядъка: книгите и листовете бяха пръснати, столовете паднали на пода, а лаптопът – преобърнат. В далечния край на трапезарията, където към предното фоайе водеше врата, се виждаше нещо още по-тревожно: тежката входна врата, която рядко биваше незаключена, да не говорим за оставена отворена, сега зееше и позволяваше на яркото утринно слънце да прониква вътре.