Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Сега Проктър се приближи и седна до Констънс. Тя го погледна за миг, докато сядаше, и го дари с почти незабележима усмивка. След това втораченият й поглед се върна отново върху огъня. Трепкащите пламъци хвърляха дълбоки сенки върху виолетовите очи и черната, късо подстригана коса.

След завръщането й Проктър се беше заел лично да се грижи за нея, защото знаеше, че такова би било желанието на неговия работодател.

Нейното объркано състояние предизвика у него неочаквано желание да я покровителства. Пълна ирония, защото при нормални обстоятелства Констънс беше последният човек, който би потърсил покровителство от някого. Въпреки това, макар да не го казваше, тя, изглежда, се радваше на неговото внимание.

Констънс се поизправи на стола.

— Проктър, реших да сляза долу.

Това внезапно съобщение го смая.

— Имаш предвид долу… където си живяла преди?

Тя не отговори.

— Защо?

— За да… се науча да приемам неизбежното.

— Защо да не можеш да го направиш тук при нас? Не можеш отново да слезеш там долу!

Тя се обърна към него и впи поглед в очите му с такава сила, че той се сепна. Тогава осъзна, че е безнадеждно да я накара да промени намерението си. Това поне подсказваше, че най-накрая е започнала да приема, че Пендъргаст си е отишъл. Беше един вид напредък. Може би.

Тя стана от креслото.

— Ще напиша бележка на госпожа Траск какви дрехи и предмети от първа необходимост да сложи в товарния асансьор. Ще приемам по едно топло ядене всяка вечер в осем. Но нищо първите две вечери. В момента се чувствам прекалено обгрижвана. Госпожа Траск няма да е тук и не бих искала да ти създавам неудобства.

Проктър също стана и я хвана за ръката.

— Констънс, трябва да ме послушаш…

Тя сведе поглед към ръката му и после го изгледа така, че той веднага я пусна.

— Благодаря, че уважаваш желанието ми, Проктър.

Надигна се на пръсти и го изненада с лека целувка по бузата. След това се обърна и движейки се, сякаш е сомнамбул, се насочи към другия край на библиотеката, където товарният асансьор беше скрит зад фалшива лавица с книги. Отвори лавицата, вмъкна се в чакащия асансьор, затвори я и изчезна.

Проктър остана дълго време загледан в лавицата. Луда работа. Той поклати глава и се обърна. Още веднъж почувства как отсъствието на Пендъргаст лежи като сянка върху замъка и него самия. Изпита усещането, че се е провалил с нея. Имаше нужда от време насаме, за да обмисли всичко. Излезе от библиотеката, зави и пресече залата, отвори една врата, която водеше към застлан с пътека коридор и започна да се изкачва по извитата стълба, която стигаше до старите помещения за прислугата. Когато стигна до площадката на третия етаж, пое надолу по друг коридор, докато не се озова пред вратата на малкия си апартамент от няколко стаи. Отвори, влезе и затвори вратата зад гърба си.

Трябваше да възрази по-категорично срещу нейните планове. Сега, когато Пендъргаст го нямаше, той отговаряше за нея. Но знаеше, че каквото и да бе казал, нищо нямаше да промени. Преди много време беше научил, че може да се справи с всеки, но срещу нея е безсилен. Просто трябваше да се надява, че с времето Констънс ще приеме действителността и когато го направи, ще се върне сред живите…

Една длан в ръкавица се стрелна иззад гърба му, обви гръдния му кош и го притисна с огромна сила.

Макар и изненадан, Проктър реагира инстинктивно с рязко движение надолу в опит да изненада нападателя, но мъжът очакваше тази реакция и я пресече. В същия миг Проктър усети убождане от забита във врата си игла и замръзна.

— Движението не е препоръчително – чу се странен копринен глас, който Проктър с дълбок шок разпозна.

Той не помръдна. Удиви се, че някой, който и да е той, успя да го изненада. Как е възможно? Беше твърде зает с грижи и невнимателен. Никога нямаше да си прости това. Особено защото знаеше, че този човек е най-големият враг на Пендъргаст и както изглежда, се беше върнал от отвъдното.

— Ти си много по-добър от мен в бойните изкуства – продължи мазният глас, – затова си позволих да изравня силите. Онова, което усещаш сега във врата си, е игла. Още не съм натиснал буталото. В спринцовката има една доза натриев пентотал [1] Т.нар. „серум на истината“. – Б.пр.] . Много голяма доза. Ще те попитам само веднъж – един-единствен път. Дай ми знак, че си съгласен, като отпуснеш тялото си. От твоята реакция ще зависи дали ще получиш обезболяваща доза… или смъртоносна.

Проктър обмисли възможностите си и се отпусна.