Клър Макинтош - Виждам те

– Идваш ли? – Поглежда ме с притеснение, не знае как може да ми помогне. Усмихвам му се, за да го успокоя, и му обещавам, че ще дойда.

Предната врата все още е открехната и аз я отварям още малко. Заставам на прага и ѝ позволявам на студения полъх да обгърне лицето ми. Насилвам се да погледна към съседната къща и към градината на Мелиса с развяващата се полицейска лента.

Не за да си напомня какво се случи, а че всичко приключи.

След което затварям вратата и отивам да се присъединя към семейството си.

Мелиса така и не успя да види потенциала в разширяването. Не можа или просто не пожела. Не ми стана ясно. Това беше единственото нещо, за което някога сме спорили. Тя беше толкова умна в много отношения; толкова искаше да работи с мен, да повярва в мен, когато никой друг не искаше. За някои неща обаче беше доста недалновидна.

Всичко си е добре и така, казваше тя, изкарваме добри пари. Защо да клатим лодката? Знаех, че можем да направим много повече и се дразнех, когато не искаше да ме чуе. Като организатор не беше лоша.

Обичаше да си въобразява, че е мой ментор, но истината е, че се нуждаеше повече от мен, отколкото аз от нея. Никога нямаше да успее да прикрие следите си така добре без мен.

Мелиса не беше нищо без мен.

Играта на котка и мишка – преследването на Кейти през Лондон – това беше моя идея.

Двете ѝ заложнички нямаше да си затраят, а и полицията се приближаваше все по-близо и по-близо. "Едно последно представление – казах на Мелиса. – Направи го и можеш да заминаваш за Рио с 80 процента от всичко, което сме спечелили. Никой никога няма да те открие". Партньорството ни беше добро, но беше време да се разделим.

О, да, 80 процента.

Мелиса винаги е била упорита бизнес дама, макар аз да бях онзи, който публикува обявите, който хакна камерите на метрото, който се свърза с клиентите... с малко помощ от адресната книга на Нийл, разбира се. Какво получих за всичко това? 20 шибани процента.

"Направи това – казах на Мелиса. – Изиграй тази игра и си върви. Направи го за мен. Направи го, защото ти помогнах и сега е твой ред да ми помогнеш".

Тя го направи.

Видях, че профилът на Кейти е качен, и разбрах, че всичко е започнало. Кръвта ми закипя и се запитах дали и Мелиса се вълнува. Не бяхме правили нещо подобно преди, но ми се струваше правилно. Чувството беше приятно.

Що се отнася до Кейти... смятам това за разплата. Разплата не само за постоянната и нужда от внимание, но и защото винаги е била любимката. Никога не е попадала в неприятности, никога не е водила полицията на прага ни и не е била изхвърляна от училище.

Това беше разплата и за нея.

Зоуи.

От обичния ти син.

Разплата, че изостави татко, макар че той жертва всичко заради теб. Разплата, че ме раздели с приятелите ми. Разплата, че се чука с мъж, който едва беше срещнала, преди да се разведеш дори, след което го доведе в къщата, без да се интересуваш от мнението ми.

Те смятат, че са спечелили играта, след като Мелиса е мъртва. Смятат, че всичко е приключило.

Грешат.

Това е само началото.

Не ми трябва Мелиса, не ми трябват обявите в "Газет", не ми трябва сайтът.

Имам концепцията, имам технологията и разполагам със списък с клиенти, заинтересовани от пакета с услуги, които мога да им осигуря.

Разбира се, имам теб.

Стотици хиляди като теб, които правите едно и също нещо всеки ден.

Виждам те, но ти не ме виждаш.

Докато не пожелая да го сториш.

Всеизвестен факт е, че вторите книги могат да изиграят доста лоша шега на един автор, а тази нямаше да се появи без подкрепата, насоките и помощта на редица много щедри хора. Изказвам искрените си благодарности на Гай Мейхю, Дейвид Шипърли, Сам Блекбърн, Гари Фъргюсън, Дарън Уудс и Джоана Харви за помощта им в проучванията за тази книга. В щедро добавената художествена измислица всички грешки са мои. Специални благодарности за Андрю Робинсън, който отдели много от времето си, за да участва в създаването на тази книга.

Благодаря на Шарлът Бересфорд, Мерилин Дейвис и Шейн Кърк за дискусиите около сюжета и предварителния прочит на ръкописа, както и на Сали Бурман, Рейчъл Лавлок и Пол Пауъл, които бяха много щедри в благотворителния търг за правото да именуват някои от героите.

Обикновено животът на един писател е доста самотен. Моят е обогатен от общностите в Туитър, Инстаграм и Фейсбук, чиито членове винаги имат подръка окуражителни думи, виртуални чаши с шампанско и предложения за име на морското ми свинче. В онлайн и реалния ми живот продължавам да се изумявам от щедростта на идеи с които ме подпомага криминалният свят. Наистина писателите са велика общност.