Клър Макинтош - Виждам те

Свивам се на пода, чувствам се пресушена, все едно и моята кръв е напуснала тялото ми. Ключът за вратата е в джоба на Мелиса, но не искам да я докосвам. Макар у нея да не са останали никакви признаци на живот – гърдите ѝ не се повдигат, не се чуват смъртни хрипове като от въздух, напускащ дробовете ѝ, – очаквам да ме изненада, внезапно да се изправи и да ме сграбчи за китките с окървавените си ръце. Просната е между мен и бюрото. Сядам и изчаквам тялото ми да спре да се тресе. След малко ще се наложи да мина покрай нея, за да се обадя на 999 и да съобщя какво съм сторила.

Кейти. Трябва да им кажа за Кейти. Трябва да отидат на Лестър Скуеър, трябва да разбера дали е жива – тя също трябва да знае, че съм добре, че не съм я предала... Ставам прекалено бързо и краката ми се хлъзгат по мазната кръв, която като че ли е покрила целия под. Червена ивица е разполовила компютърния екран, на който все още виждам затворената врата на склада.

Възстановявам равновесието си и чувам сирени в далечината. Изчаквам да затихнат, но вместо това те се усилват, стават по-настоятелни, докато ушите не ме заболяват от тях. Чувам викове и трясък, който проехтява в цялата къща.

– Полиция! Останете на място!

Застивам. Не мога да се движа, дори да искам.

От коридора се чува нов трясък, последван от силен удар, който отнася кухненската врата и тя се удря в стената зад нея.

– Ръцете във въздуха! – провиква се един от полицаите. Мисля си колко нелепо е да очакват Мелиса да се подчини, след като вече е мъртва, когато осъзнавам, че говорят на мен. Бавно вдигам ръце. Те са целите в кръв, дрехите ми също.

Полицаите носят черни униформи и шлемове с визьори, на които с бели букви пише ПОЛИЦИЯ. Първо влизат само двама, но те бързо са последвани от още двама, които се отзовават на командата: Подкрепление!

Първата двойка ме приближава и спира на няколко крачки от мен. Втората обхожда бързо помещението. Крещят си инструкции един на друг. Чувам други полицаи да претърсват останалата част от къщата. Звукът от бягащи мъже е допълван от периодични викове Чисто ! , които достигат до нас в кухнята.

– Лекар! – изкрещява някой. Двама нови полицаи влизат и се насочват към падналата на пода Мелиса. Единият от тях притиска ръце към раната на врата ѝ. Не разбирам защо се опитват да спасят живота ѝ. Не знаят ли? Не знаят ли какво е сторила? Така или иначе опитите им са напразни, животът отдавна е напуснал тялото ѝ.

– Зоуи Уокър? – пита единият от двамата полицаи пред мен, но заради шлемовете им не мога да преценя кой точно. Поглеждам единия, а после и другия. Стоят на около два метра от мен – на десет и два часа. Те са огледални отражения един на друг – крак, изнесен леко напред, вдигнати ръце и отворени длани: не изглеждат застрашително, но са готови за действие. Лекарите са коленичили до Мелиса. Сложили са пластмасова фуния в устата ѝ и единият от тях вкарва отмерени дози въздух в нея.

– Да – отвръщам най-накрая.

– Хвърлете оръжието.

Разбрали са цялата ситуация грешно. Мелиса е тази с ножа, Мелиса притискаше острието му във врата ми, докато не ме поряза. Правя крачка напред.

– Хвърлете оръжието! – повтаря полицаят, този път по-силно. Следвам погледа му към дясната си ръка, където проблясва кърваво сребристо острие. Пръстите ми се отварят от само себе си, сякаш току-що са осъзнали, че стискат нещо, и ножът пада на пода. Единият от полицаите го изритва надалеч от мен, след което вдига визьора на шлема си. Изглежда не по-стар от децата ми.

Успявам да проговоря.

– Дъщеря ми е в опасност. Трябва да стигна до Лестър Скуеър – ще ме закарате ли? – Зъбите ми тракат и без да искам, си прехапвам езика. Още кръв – този път моята. Полицаят поглежда колегата си, който също вдига визьора си. Той е доста по-стар, с добре поддържана сива брада под светли очи, чиито краища се сбръчкват, когато се опитва да ме успокои:

– Кейти е добре. Беше пресрещната от един от нашите хора.

Вече цялото ми тяло се тресе неудържимо.

– Всеки момент ще дойде линейка – ще Ви заведат в болницата и ще Ви прегледат, става ли? – Обръща се към младия си колега. – Шок – обяснява той, но не това изпитвам, а облекчение. Поглеждам зад полицаите. Единият от лекарите стои на колене до Мелиса, но не я докосва, записва си нещо.

– Мъртва ли е? – Не искам да напускам това място, преди да се уверя, че е. Лекарят вдига поглед.

– Да.

– Благодаря на бога.

– Това не ми прилича на почерпка – каза Лусинда и погледна пакета с фъстъци, който Ник беше отворил и сложил в средата на масата.