Клър Макинтош: Виждам те

– Справи се брилянтно – каза Джон. – Изпълнението ти беше за "Оскар".

Кейти се опита да се усмихне, но Кели виждаше, че все още трепери след случилото се.

– Не се наложи да играя особено. Дори след като ми каза какво ще се случи, за секундата, когато ме вкара тук, сметнах, че всичко е било лъжа. Помислих си, че това е краят. Краят на играта.

– Съжалявам, че се наложи да те поставим в такава ситуация – каза Кели. – Знаехме, че камерите ни са хакнати, но не бяхме наясно до каква степен. Когато видяхме профила ти на уебсайта, решихме, че трябва да те измъкнем от метрото и да те отведем на безопасно място, където никой да не може да те нарани, без да позволим на Мелиса да разбере, че сме я надушили.

– Още колко време трябва да стоим тук? Искам да видя мама.

– Съжалявам, налагаше се да изчакаме потвърждение от Центъра за видеонаблюдение, че са заменили записа.

Крег веднага реагира на опасенията на Кели, че Мелиса може да види как Кейти и детектив Чандлър напускат склада на поддръжката и да развали прикритието му. Той замени предаването със записан материал от предишния ден по същото време, когато обстановката на Лестър Скуеър беше сравнително същата. Така Мелиса нямаше да забележи разликите. Кели се надяваше наистина да се получи.

– Вече всичко е наред. Можем да излезем и тя няма да може да ни види.

Когато отвори вратата, радиостанцията ѝ оживя.

– Нуждаем се от линейка на Анърли Роуд – понесе се безплътен глас. – Спешно е.

Очите на Кейти се разшириха.

– Повикайте, но нека е на тих режим и да изчака, когато стигне на адреса – нареди Кели. – Това е просто предпазна мярка – бързо добави тя, когато очите на младото момиче се напълниха със сълзи. Завъртя копчето за звука на радиостанцията, докато не утихна изцяло. – Майка ти е добре.

– Откъде знаеш?

Кели отвори уста, за да изрече още баналности, но реши да не го прави. В интерес на истината дори не знаеше дали Зоуи Уокър е жива.

Кръвта е навсякъде. Тя струи неудържимо от врата на Мелиса, покрива бюрото ѝ, а ризата ѝ става пурпурна. Пръстите на дясната ѝ ръка се разтварят и ножът, който държи, пада на пода.

Започвам да се треса цялата. Поглеждам надолу и осъзнавам, че също съм потънала в кръв. Продължавам да стискам ножа в ръка, но адреналинът, който чувствах, когато я намушках, намалява и ме оставя замаяна и дезориентирана. Ако в този момент Мелиса тръгне срещу мен, мисля си, няма да мога да я спра. Нищо не ми е останало. Със свободната си ръка се опитвам да махна тиксото от краката си и в стремежа си да се отдалеча от Мелиса, бутам стола назад.

Няма от какво да се тревожа. Двете ѝ ръце са стиснали врата ѝ в напразен опит да спрат струята кръв, която блика измежду пръстите ѝ и покрива ръцете ѝ. Тя отваря уста, но от нея не излиза нищо, освен някакъв дрезгав бълбукащ звук, от който устните ѝ се покриват с червена пяна. Тя се изправя, но краката ѝ отказват да я слушат, поклаща се, сякаш е пияна.

Покривам лице с ръце, като прекалено късно се сещам, че са покрити с кръв, която размазвам по бузите си. Тя създава изкуствени сенки за периферното ми зрение и изпълва ноздрите ми с мирис на метал, който кара стомаха ми да се свие.

Не изричам нищо. Какво мога да кажа?

Съжалявам?

Не съжалявам. Изпълнена съм с омраза.

С толкова омраза, че да намушкам жената, която смятах за своя приятелка. С толкова омраза, че да я наблюдавам как се бори за глътка въздух и да не ми пука от това. С толкова омраза, че да стоя безучастно, докато устните ѝ посиняват и пулсиращата кръв постепенно се превръща в едва забележима струйка. Течността, която допреди миг е бликала на тридесетина сантиметра от нея, сега тече едва, изгубила е силата си. Кожата ѝ е сива, а очите ѝ са единственото живо нещо в тази умираща черупка. Търся угризение или гняв у себе си, но не намирам. Вече е мъртва.

Мелиса пада, но не на колене. Не залита, нито се хваща за бюрото, както се случва по филмите, не се опитва да посегне към мен и да ме сграбчи, за да ме повлече със себе си. Пада като дърво назад върху пода, като първо си удря главата, и аз глуповато се тревожа, че може да се нарани.

Остава неподвижна – ръцете ѝ се разперени настрани, а очите ѝ са широко отворени, изглеждат изпъкнали върху бледото ѝ лице.

Аз я убих.

Чак сега изпитвам съжаление. Не заради престъплението, което съм извършила, или заради онова, което съм видяла – жена, която се дави в собствената си кръв. Съжалявам, защото няма да бъде изправена пред съда за престъпленията, които е извършила. Дори в смъртта си, тя пак спечели.