Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

— Негодник такъв! — рече тихо и бавно Фабел.

Погледна към Вернер и Зюлберг, които не казаха нищо.

Пак извърна очи надолу към Максуейн. Поотпусна хватката върху пистолета, после, оголил зъби и изкривил лице, пак го стисна. Само за миг в съзнанието му изникнаха десетина образа. Уплашената Михаела Палмер, която гледаше като преследвано зверче. Четири невинни жертви, изкормени и убити по един и същ начин. Мъртвите очи на Паул Линдеман. Това обаче беше ученикът, а не учителят. Максуейн беше човек с болен ум, манипулиран от още по-голям и още по-извратен интелект. Именно Витренко беше убил младата украинка и стареца. Собствения си баща. Това не беше задача, каквато Витренко щеше да възложи на ученика си. Това беше неговият шедьовър. Фабел дръпна дулото от главата на Максуейн.

— Не го изпускай от очи! — ревна той към Зюлберг, който кимна мрачно и се доближи до Максуейн. — Ти, Вернер, имай грижата за Ана.

— А Витренко?

— Аз ще се заема с него — отговори Фабел и хукна към вратата.

Изскочи в нощта. Спря и огледа ниските широки полета. Доближи припряно радиостанцията до устата си.

— Мария!

Тишина.

— Мария! Отговори ми!

Пак никакъв звук.

Зюлберг явно го беше чул в плевнята. По радиостанцията екна гласът му — Зюлберг питаше всеки от четирите екипа от полицейския участък в Куксхафен дали са виждали Витренко или главен комисар Клее. Три отговориха отрицателно. Четвъртият мълчеше като Мария. Фабел присви очи и се взря в нощта, за да види дали има някакво движение при зелено-черния гъсталак от дървета и храсти в дъното на нивите. Забеляза нещо. Но не разбра какво, не разбра дори дали е човек. Хукна колкото му държат краката натам.

Тръгнал е към реката. Но не към яхтата, а в другата посока — изкрещя Фабел по радиостанцията, като едвам си поемаше дъх. — Ще го изгубя сред дърветата.

Усети бодежи в белите си дробове. Сърцето му биеше като обезумяло.

Фабел намери първо униформения полицай от участъка в Куксхафен. Още стискаше пистолета „Зиг-Зауер“ и лежеше на хълбок, в прегръдката на високата трева в ямата, образувала се от собственото му издъхващо тяло. Беше в положение, наподобяващо мумифицираните тела на хора, които в древността са били принесени в жертва и които археолозите откриваха от време на време сред торфа в тази част на Германия. На слабата лунна светлина проблясваше широка рана от нож, която започваше точно под ухото и обхващаше целия врат. По тревата лъщеше черна кръв. Тишината и смъртта бяха дошли при младия полицай едновременно и той бе бил лишен от правото да извика, докато животът го е напускал.

— Мария! — изкрещя в тъмнината Фабел.

Тишина. После нещо като въздишка. Той се завъртя на шейсет градуса вдясно. Мария лежеше на десетина метра, полускрита в тревата. Фабел изтича при нея и коленичи. Тя лежеше по гръб, с лице, обърнато към тъмното небе. Имаше едва ли не спокоен вид, сякаш бе потърсила усамотение, за да погледа луната и звездите. Обърна очи към Фабел, без да извръща глава. Устните й бяха стиснати, дишаше повърхностно и задъхано през устата. От стомаха, точно под гръдната кост стърчеше дръжката на широкия обреден нож. Цялото острие беше забучено в тялото й, но нарочно не бе пронизало сърцето, за да не причини моментална смърт, а само да нанесе вътрешни наранявания, заради които оцеляването й да виси на косъм.

Фабел се надвеси, обхвана главата йс длани и доближи лице като за целувка.

— Не искам да умирам, Ян — пророни тя едва ли не с детинско гласче. — Много те моля, не позволявай да умирам…

Няма да умреш, Мария — каза Фабел нежно, но решително. — Погледни ме. Чуй ме. Помисли. Ако е искал, Витренко е щял да те убие. Но не го е направил. Защото е искал да дойда тук и да се опитам да ти помогна, вместо да преследвам него. Ти, Мария, не си сред жертвите. Ти си за отклоняване на вниманието. Тактика за забавяне. — Фабел усещаше накъсания дъх на Мария върху лицето си. — Няма да умреш.

Но изобщо не беше сигурен, че казва истината. Мария се усмихна и от ъгълчето на устните й потече струйка тъмна кръв.

Глас отвъд всемира, състоящ се от Фабел, Мария и малкия кръг тъмна трева. Глас по радиостанцията. Вернер.

— Ана е добре, шефе. Повтарям… Ана е добре… Залови ли Витренко? Край.

Фабел включи своята радиостанция. Чу собствения си глас, мъртвешки и глух, който съобщаваше, че полицаят от Куксхафен е убит и един офицер от полицията е тежко ранен и трябва незабавно да бъде откаран с медицински хеликоптер.