Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

Събуди я гласът на Максуейн. Той говореше на някого. Бързо, задъхано, без да спира. Ана не разбираше какво казва Максуейн, беше дълбоко под повърхността на съзнанието, но се изтласка нагоре, към гласа.

Излезе над повърхността. Главата й забумтя от болка, която отекваше вътре в черепа й. Максуейн продължаваше да говори. Ана отвори очи. Той седеше отсреща, вперил в нея мъртви празни очи, устата му беше единственото живо нещо върху лицето. Сякаш някой беше развъртял крана и сега той не можеше да се затвори, докато съдържанието на грозния ум на Максуейн не се излееше навън.

— Той ми обясни всичко — продължаваше Максуейн с припрян развълнуван глас. — Ние сами си сътворяваме митовете. Създаваме ги от преданията, а преданията черпим от историята. Один е бог. Той е бог на викингите, защото всички викинги са вярвали, че е бог. Преди митът да каже, че Один е бог, преданието е твърдяло, че той е цар. А преди преданието да го направи цар, историята твърди, че Один вероятно е бил селски старейшина в Ютландия. Но не е важно какъв точно е бил. Важно е какъв е станал. Кажеш ли думата „Один“, никой няма да си представи някакъв прост селски старейшина. Кажеш ли името „Один“, светът трепери. Такава е истината… такава е истината. Ето какво ми обясни полковник Витренко. Той ми показа, че всички сме вариации на тема и всички сме свързани с историята и митовете си.

Най-неочаквано Максуейн замълча. Ана беше започнала да се надига и да се опитва да седне. Максуейн се изправи и с две крачки дойде при нея. Стовари юмрук по слепоочието й и болката в главата й се взриви. Светът притъмня, но Ана не изгуби съзнание. Легна отново на хълбок и загледа Максуейн, който продължи да говори, все едно беше замълчал колкото да убие муха.

— Полковник Витренко ми показа, че има хора, с които сме свързани. Както ние с него. Той обясни, че родството ни личи в очите, че някъде в дълбока древност очевидно сме имали един и същ праотец викинг. Както ние с главен комисар Фабел. Полковник Витренко ми показа, че ние с господин Фабел сме от една смесена кръв. И двамата сме наполовина германци, наполовина шотландци. И двамата сме си избрали мястото. Точно по тази причина господин Фабел е бил избран за мой противник.

Ана усети, че малко от силата й се е върнала. Мислите й плаваха по-свободно и бързо през избистрящата се мътилка на главата й. Огледа Максуейн. Беше едър и як на вид, но колкото й да я беше заболяло от удара му, на него му липсваше мощ. На яхтата не се чуваха никакви звуци освен плисъка на водата. Ана предположи, че Максуейн е изключил двигателя и е слязъл долу в каютата, за да й поговори от сърце. Може би това беше краят й. Може би тук беше лобното й място. Тя обаче не беше чак толкова упоена, колкото си мислеше Максуейн. Щеше да се бори. Щеше да се бори докрай. Максуейн нямаше да й отнеме току-така живота.

— Ние обаче сме свързани не само със своите съвременници — продължи Максуейн своя монолог. — Свързани сме с онези, които са живели преди нас и които ще дойдат след време. И те ще ни превърнат в легенда. Полковник Витренко ще стане легенда. И някога ние с него ще се наредим до Один. — Най-неочаквано очите му се напълниха с ледена злост. Изправи се и тръгна към Ана. — Но първо трябва да се принесат жертви.

Надвеси се над нея.

С първия си ритник тя го удари отстрани по главата, но заради неудобното положение и изнервящото въздействие на опиатите не успя да го направи достатъчно силно. Максуейн залитна назад, по-скоро стъписан, отколкото наранен. Така Ана спечели време, за да свали бързо крака от леглото и да стане. Но веднага щом се изправи, й се зави свят. Забеляза, че Максуейн също става. Каютата беше малка и тясна, но това пречеше по-скоро на него. Той се втурна към нея, но тя го изрита силно и бързо в гърдите, като го уцели с пета. в гръдната кост. Белите му дробове се изпразниха и той се свлече на колене, като се опитваше да си поеме дъх, все едно е хванат в капан от вакуум.

Макар че вързаните ръце й пречеха, Ана пристъпи напред и встрани. Прицели се бавно и внимателно и изрита с все сила Максуейн по слепоочието. Той отскочи и се свлече в малкия камбуз. Застена, без да се помръдва. Ана се завтече към изхода и стовари рамо. Вратата не се помръдна. Младата жена си спомни, че тя се плъзга встрани, затова пусна длани и китки надолу към дупето си. Първо приклекна, после седна и прехвърли ръце зад коленете си, сетне и през ходилата. Хвърли поглед към Максуейн. Той простена още веднъж. Ана се опита да избута със завързани ръце вратата. Щеше да успее. Трябваше само да изтласка вратата навън и да я приплъзне встрани. Имаше по-големи шансове да се спаси във водата, отколкото полузамаяна от дрогата и затворена в каютата с този психар.