Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

Фабел погледна към Вернер.

— Опитах се да се сетя кога точно Ханзи се е уплашил — обясни Вернер. — После си спомних тези двамата. — Той посочи папките. — Влязоха и седнаха недалеч от нас. Точно тогава Краус започна да се държи така, сякаш по задника го е ударил ток. Дори ме попита кой е едрият мускулест мъж. Обясних му.

— Ти ме попита дали съм сигурен. Да, сигурен съм, че именно от тези типове изтича информация — кимна Фабел по посока на отворените папки с двете лица, които гледаха невиждащо от прозорците на фотографиите към своите обвинители. — Те заемат точно длъжности, позволяващи им да търгуват с изключително важни разузнавателни сведения… достатъчно високопоставени са и са в съответния отдел. — Той погледна искрено шефа си. — Дали съм сигурен, че можем да го докажем? Не. Съвсем друг въпрос е дали можем да представим достатъчно улики, за да им се предяви обвинение.

Отново настъпи кратко мълчание: всички погледнаха към снимките на главен криминален комисар Манфред Бухолц и на криминален комисар Лотар Колски от Седми отдел на управление „Борба с организираната престъпност“.

Събота, 21 юни, 8,00 ч. вечерта,

Шпайхерщат, Хамбург

Както и предния път, Фабел остави колата на Дайхщрасе и отиде пеш до Шпайхерщат. И сега грамадите на складовете се извисяваха на фона на притъмнялото небе, а червените тухли, от които бяха иззидани, проблясваха като жарава в спускащата се нощ. Фабел излезе при склада, доскоро нает от Клименко, и бутна тежката врата. И последния път беше доста тъмно, но сега осветлението изобщо не беше включено. Огромният търбух на склада беше погълнал вечерта цяла, а всеки намек за светлинка от прозорците в дъното или от отворената врата беше хлътнал в забвение. Фабел се ядоса, че не е взел електрическо фенерче. Знаеше, че тук-там из склада има неонови лампи, закачени като трапеци на високия таван, и реши, че някъде до вратата е сложен ключ, но нямаше представа къде.

— Майор Витренко! — Гласът му прокънтя между стените и беше погълнат от мрака. Фабел изруга и извика отново: — Витренко!

Колкото и да беше подразнен, си помисли каква ирония на съдбата има в това, че изрича на висок глас именно това име. То олицетворяваше едва ли не разследването, което провеждаше и в което имаше усещането, че гони в тъмното чудовищен призрак. Отговор не последва. Фабел надзърна нататък в склада, като присви очи и проточи врат, сякаш така щеше да поразсее малко тъмнината. Стори му се, че съзира в сумрака в дъното мъждив светъл правоъгълник. Съдейки от спомените си, реши, че бедата светлина идва от някой от тесните прозорци на кабината. Извика още веднъж. Тишина. Тук имаше нещо гнило. Фабел погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Минаваше осем и полицаят знаеше, че човек, който като украинеца е свикнал с военните правила и точност, няма да закъснее. Фабел бръкна под якето си и извади от кобура валтера. Изруга, ядосан, че не е проявил далновидност: и през ум не му беше минало, че втората среща с украинеца може да крие някакви опасности. Никой не знаеше, че Фабел е тук. Беше сам. Пресегна се, долепи лявата си длан до стената при вратата и я плъзна, тя обаче не напипа ключа за осветлението.

Звук. Някъде в черната пропаст нещо издаде звук, толкова тих и неясен, че Фабел не разбра какъв е. Той застина и насочи валтера по посока на звука. Напрегна слух. Нищо. Премести оръжието към слабото сияние в прозореца и тръгна бавно натам. Пристъпваше странично, от време на време заставаше пред някой от стълбовете и пак с лявата ръка търсеше електрическия ключ.

Чу отново звука. Стон. Или приглушен глас.

— Витренко! — извика пак Фабел, този път по-колебливо, сякаш не беше сигурен кой от двамата Витренко, бащата или синът, ще му отвърне.

Отговорът се свеждаше до тих приглушен вик, сякаш го издаваше човек със запушена уста. Фабел обърна рязко глава по посока на звука. Ослуша се, но тишината в склада вече се запълваше със собствения му пулс, който думкаше като парен чук. Той стисна още по-здраво пистолета и усети, че и дланите като лицето му са хлъзгави от избилата пот.

Вече беше близо до кабината. Предполагаше, че стъпалата са само на метър-два. Стигна при поредния стълб и долепи до него свободната си длан. Напипа издатина — електрически кабел, който се спускаше отвесно по стълба. Фабел прокара бързо ръката си надолу и намери квадратния ключ за осветлението. Пое си дълбоко, бавно и тихо въздух, после се отдалечи от стълба, но без да сваля пръстите на протегнатата си лява ръка от ключа. Поотпусна хватката, с която държеше пистолета, сетне пак го стисна, готов да стреля, каквото и да го очакваше, след като включи осветлението.