Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Тя стигна до метростанцията и си купи билет от човека в будката. В главата й вече беше започнала да се оформя нова мисъл. Джой беше скромно момиче. Беше отгледана в семейство, в което царяха близки и (въпреки политическите убеждения на баща й) консервативни отношения. Крачката, която обмисляше да направи сега, й се струваше шокираща — но тя не виждаше никакъв друг избор. Налагаше се да защити Робърт. Налагаше се да защити съвместния им живот. Нищо не беше по-важно от това.

Още преди да пристигне метрото, тя вече знаеше точно какво трябваше да направи.

Седнала в един ресторант в другия край на Лондон, Франсес Пай небрежно прегледа менюто и си поръча сардини на скара, салата и чаша бяло вино. Ресторантът се казваше „Карлота“ и беше една от семейните италиански тратории зад луксозния универсален магазин „Хародс“: управителката беше жена на главния готвач, а сред сервитьорите бяха един от синовете и един от племенниците им. След като им взеха поръчката и отнесоха менютата, тя си запали цигара и се облегна назад на стола си.

— Трябва да се разделиш с него — каза й мъжът, с когото се беше срещнала за обяд.

Джак Дартфорд беше с пет години по-млад от нея, със смугло привлекателно лице, непринудена усмивка и мустаци, и беше облечен в спортно сако с двуредно закопчаване и шалче вместо вратовръзка. В погледа му се четеше загриженост. Още когато се бяха срещнали, беше забелязал някакво напрежение у нея. Дори в момента седеше някак притеснено, сякаш се оправдаваше за нещо, и разсеяно поглаждаше едната си ръка с другата. Не си беше свалила тъмните очила. Той се запита дали окото й не беше насинено.

— Той ще ме убие, ако го направя — отговори тя.

После необяснимо се усмихна, преди да добави:

— В действителност той вече се опита да ме убие веднъж — след последния ни скандал.

— Шегуваш ли се?!

— Не се тревожи, Джак. Не ми е направил нищо лошо. Само ме плашеше. Но подозира, че става нещо. Всички тези обаждания по телефона, пътуванията до Лондон, писмата… Нали ти казах да не ми пишеш?

— Чете ли ги?

— Не. Но не е глупав. И си говори с пощальона. Всеки път, когато съм получавала писмо от Лондон, адресирано на ръка, той сигурно е разбирал за това. Във всеки случай снощи всичко излезе наяве, докато вечеряхме. Той на практика ме обвини, че се срещам с друг мъж.

— Нали не си му казала за мен?!

— Да не те е страх, че ще те подгони с камшика? Не бих се изненадала особено, ако го направи. Но не, Джак — не съм му казвала нищо за теб.

— Направи ли ти нещо лошо?

— Не — каза тя, като си свали очилата.

Изглеждаше уморена, но по очите й нямаше синини.

— Просто беше неприятно. Когато нещо е свързано с Магнъс, винаги е неприятно.

— Защо не искаш да се разделиш с него?

— Защото нямам пари. Как да ти обясня колко е отмъстителен Магнъс? Тази черта от характера му е голяма колкото Панамския канал. Ако тръгна да се развеждам с него, той ще се въоръжи с цяла армия адвокати. И ще направи така, че да си тръгна от имението само с дрехите на гърба си.

— Аз имам пари.

— Не съм съгласна, скъпи. Със сигурност не са достатъчно.

Това беше самата истина. Дартфорд работеше на финансовия пазар, което в действителност не беше истинска работа. За него това беше по-скоро повърхностно занимание. Инвестираше. Но в последно време не беше имал късмет с инвестициите и силно се надяваше Франсес Пай да не разбере колко близо беше до банкрута. Всъщност не можеше да си позволи да се ожени за нея. Не можеше да си позволи и да избяга с нея. Както бяха тръгнали нещата, почти не можеше да си позволи дори този обяд.

— Как беше в Южна Франция? — попита той, за да смени темата.

Точно там се бяха запознали, на тенискорта.

— Скучно. Щеше да ми бъде много по-приятно, ако и ти беше там.

— Не се съмнявам. Успя ли да поиграеш тенис?

— Всъщност не. Честно казано, нямах търпение да си тръгнем оттам. Към средата на седмицата пристигна едно писмо. Една жена от имението се спънала в някакъв кабел, паднала по стълбите и си счупила врата.

— Господи! Там ли е бил Фреди?

— Не. Беше на гости на едно приятелско семейство, в Хейстингс. Всъщност още е там. Сякаш не му се прибира у дома.

— Разбирам го. Каква беше тази жена?

— Икономката. Казваше се Мери Блекистън. Работеше от години при нас, така че ще бъде почти невъзможно да й намерим заместничка. А и това не беше всичко. Когато най-сетне успяхме да се приберем миналата събота, къщата беше обрана.