Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Денят не беше подходящ за пътуването с кола до Бат, което отнемаше петнадесет минути. Джой Сандърлинг беше заминала за Лондон, където имаше среща по някакъв личен въпрос, както се беше изразила. Погребението на Мери Блекистън беше едва преди пет дни и в селото цареше усещане за безпокойство, което беше трудно да се опише, но тя знаеше от личен опит, че може да доведе до нови случаи, които да изискват вниманието й. Нещастието се предаваше от човек на човек, като заразна болест, и дори обирът в имението „Пай Хол“ й се струваше част от тази епидемия. Но вече нямаше как да отлага това посещение. Във вторник Едгар Ренард беше паднал. Беше прегледан от един местен лекар, който я беше уверил, че няма сериозни травми. Но въпреки това баща й беше пожелал да я види. И беше спрял да се храни. Сестрата от „Аштън Хаус“ й се беше обадила по телефона, за да я помоли да отиде.

Сега беше с него. Бяха успели да го вдигнат от леглото, но само колкото да седне на стола до прозореца. Беше по халат и изглеждаше толкова отслабнал и изнемощял, че на Емилия й идваше да се разплаче. Преди винаги беше толкова силен и жизнен. Когато беше малко момиче, тя си мислеше, че татко й носи целия свят на раменете си. А днес му бяха необходими пет минути, за да може изобщо да я познае. Тя отдавна беше разбрала, че ще стане така. Лошото не беше това, че баща й умираше. Лошото беше по-скоро това, че беше изгубил желанието си за живот.

— Трябва да й кажа… — проговори той.

Гласът му беше пресипнал. Устните му не успяваха да оформят думите както трябва. Наложи му се да го повтори два пъти, но все още не успяваше да направи така, че да бъде разбран.

— За кого говориш, татко? Какво трябва да кажеш?

— Тя трябва да разбере какво стана… какво направих аз.

— Какво искаш да кажеш? За какво говориш? С мама ли е свързано?

— Къде е тя? Къде е майка ти?

Пее тук.

Емилия се ядоса на себе си. Изобщо не биваше да споменава майка си. С това само щеше още повече да обърка стареца.

— Какво искаш да ми кажеш, татко? — попита по-меко тя.

— Нещо важно. Не ми остава много време.

— Глупости. Нищо ти няма. Просто трябва да се опиташ да хапнеш нещо. Мога да помоля сестрата да ти направи един сандвич, ако искаш. Мога да остана с теб, докато го изядеш.

— Магнъс Пай…

Колко необикновено беше това, че баща й спомена точно това име. Разбира се, той със сигурност познаваше сър Магнъс от времето, когато беше работил в Саксби на Ейвън. Сигурно беше лекувал цялото им семейство. Но защо я споменаваше точно сега? Дали сър Магнъс не беше свързан по някакъв начин с онова, което се беше случило и за което искаше да разкаже баща й — каквото и да беше то? Лошото на деменцията беше това, че не само заличава големи части от паметта на човека, но освен това разбъркваше и останалото. Беше еднакво възможно баща й да си мисли за нещо, което се е случило преди пет години — или преди пет дни. За него двете бяха едно и също.

— Какво искаш да кажеш за сър Магнъс? — попита го тя.

— За кого?

— Сър Магнъс Пай. Току-що го спомена. Искаше да ми кажеш нещо.

Но в очите му отново се беше върнал предишният празен поглед. Той се беше оттеглил обратно в непознатия свят, който обитаваше. Доктор Емилия Редуинг остана с него още двадесет минути, но той сякаш дори не забелязваше присъствието й. След това тя размени няколко думи със сестрата и си тръгна.

Докато шофираше към къщи, продължаваше да се тревожи, но когато паркира колата, вече беше успяла да пропъди мисълта за баща си. Артър беше обещал да приготви вечерята. Двамата сигурно щяха да гледат сериала „Животът със семейство Лайън“ по телевизията и да си легнат рано. Доктор Редуинг вече беше проверила графика си за приемните часове на следващия ден и знаеше, че ще има много работа.

Тя отвори вратата и подуши нещо изгоряло. За миг се притесни от мисълта за пожар, но не се забелязваше дим, а и миризмата беше някак далечна, по-скоро като спомен за огън, отколкото като пламъци, които горят в момента. Тя влезе в кухнята и откри Артър, който седеше до масата — прегърбен, отпуснал рамене — и пиеше уиски. Дори не беше започнал да приготвя вечерята и тя веднага разбра, че нещо не е наред. Артър не се справяше добре с разочарованията в живота. Той по някакъв начин сякаш дори неволно ги приветстваше. Какво се беше случило този път? Доктор Редуинг погледна зад него и видя една картина, подпряна на стената — дървената рамка беше овъглена, а по-голямата част от платното беше изгоряла. Беше портрет на жена. Очевидно го беше нарисувал той — тя веднага разпозна характерния му стил — но й трябваха още една-две секунди, докато се сети коя беше тази картина.