Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Кръчмата е отворена — обяви той. — Да влизаме.

Беше в добро настроение. Този ден Джема го беше пуснала да отиде до Лондон дори тя не можеше да го принуди да прекара целия си живот в Саксби на Ейвън — и той си беше прекарал приятно, като посети някои от старите си бърлоги и се срещна с някои от старите си приятели. Нещо повече, на него наистина му харесваше да бъде в големия град, с натовареното улично движение, праха и мръсния въздух. Обичаше шума. Обичаше забързани хора. Беше направил всичко по силите си, за да свикне с живота в провинцията, но продължаваше да си мисли, че на това място имаше горе-долу толкова живот, колкото в една пълнена тиквичка. Възможността да си поговори с Дерек и Колин, да изпият по няколко бири заедно, да се разходи из битпазара на Брик Лейн за него беше шанс да преоткрие себе си — а освен това се беше върнал с петдесет лири в джоба. Остана доста изненадан когато Колин дори не се замисли, преди да му ги даде.

— Много добре, Джони. От чисто сребро, а освен това е старичко. От някой музей ли го взе? Трябва да наминаваш по-често при нас!

Е, тази вечер той щеше да почерпи, въпреки че атмосферата в „Кралския герб“ беше горе-долу същата, каквато и в съседното гробище. В кръчмата бяха седнали някои от местните. От джубокса се носеше гласът на Тони Бенет. Той задържа вратата отворена за жена си и я последва в кръчмата.

Джой Сандърлинг беше сама в кабинета на доктор Редуинг, където се приготвяха и лекарствата.

Беше си отключила със собствените си ключове. Имаше ключове от всички помещения в кабинета освен от шкафчето, където се съхраняваха лекарствата, опасни за живота, но можеше да отвори и него, защото знаеше къде стои резервният ключ на доктор Редуинг. Беше решила какво да направи. От самата мисъл за това сърцето й започваше да бие по-бързо, но нямаше никакво намерение да се откаже.

Тя извади лист хартия от едно чекмедже и го сложи в пишещата машина модел „Олимпия SM2 Делукс“, която беше получила през първия си работен ден. Беше портативен модел. Ако зависеше от нея, тя щеше да избере по-стабилна пишеща машина, защото имаше много работа на нея, но не беше свикнала да се оплаква. Сведе очи към белия лист, който се извиваше на барабана на пишещата машина, и за миг се замисли за пристигането си в „Танър Корт“ и за срещата си с Атикус Тип. Прочутият детектив я беше разочаровал, но тя не хранеше лоши чувства към него. Беше мило от негова страна все пак да я приеме, особено предвид това, че не изглеждаше много добре. Тя беше свикнала да вижда болни хора. След толкова време на работа в лекарския кабинет беше развила нещо като предчувствие по отношение на тях. Веднага усещаше кога някой човек страда от нещо по-сериозно, още преди пациентът да мине на преглед при лекарката, и по този начин веднага беше разбрала, че Тип имаше нужда от лекарска помощ. Е, това не беше нейна грижа. Истината беше, че той имаше право. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че щеше да му бъде невъзможно да сложи край на злонамерените слухове в селото. Той не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Но тя можеше.

Джой започна да пише на машината, подбирайки внимателно думите си. Задачата не й отне много време. Всичко се събра на три-четири реда. Когато приключи, тя прочете какво беше написала и когато го видя с очите си, напечатано черно на бяло, се запита дали наистина можеше да стигне докрай в изпълнението на своя план. Но не виждаше друг начин.

Пред нея нещо се раздвижи. Тя вдигна очи и видя Робърт Блекистън, застанал от другата страна на преградата, в чакалнята. Беше с работния си гащеризон, изцапан с мръсотия и машинно масло. Явно задачата беше погълнала цялото й внимание, защото изобщо не го беше чула, когато беше влязъл. Тя гузно извади листа от пишещата машина и го остави на бюрото, с лицето надолу.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Дойдох да те видя — отговори той.

Естествено, сигурно току-що беше затворил сервиза и беше дошъл направо тук. Тя не му беше казвала, че ще ходи до Лондон. Той сигурно си мислеше, че е прекарала целия ден в кабинета, както обикновено.

— Как беше денят ти? — попита жизнерадостно тя.

— Не беше зле — отвърна той, хвърляйки един поглед на листа, който беше обърнала с лицето надолу. — Какво е това?

В гласа му се прокрадна съмнение и тя си даде сметка, че го беше обърнала твърде припряно.

— Нещо за доктор Редуинг — отговори тя. — Лично писмо. По медицински въпроси.