Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Не думай!

— Нали ти казвам? За всичко е виновен градинарят — или поне така ни казаха от полицията. Беше разбил едно стъкло на задната врата на къщата. Наложило се да го направи, за да може да влезе лекарката.

— Каква лекарка?

— Не се разсейвай, Джак. Лекарката е дошла заради мъртвата жена. Брент, градинарят, я видял през прозореца, паднала на пода. Обадил се на лекарката и двамата разбили прозореца на вратата, за да влязат и да се опитат да й помогнат. Но явно не е имало какво да направят. След това обаче той просто оставил вратата със счупено стъкло. Дори не си направил труда да я закове с дъски. Все едно е изпратил покана на крадците — и крадците са приели поканата, с искрени благодарности.

— Много неща ли са откраднали?

— Не толкова много, не. Магнъс държи повечето от скъпоценностите си в един сейф, който не са успели да отворят. Но са обърнали всичко с главата надолу. Оставили са доста щети след себе си. Отваряли са чекмеджета, разхвърляли са всичко по пода — нали си представяш? Цяла неделя се занимавахме с това, както и вчера.

Тя протегна ръката, в която държеше цигарата си, и Дартфорд побутна един пепелник към нея.

— Бях оставила няколко бижута на нощното си шкафче, така че са ги взели. Трябва да ти кажа, че човек се чувства много неприятно, след като са влизали в спалнята му.

— Не се съмнявам.

— Освен това Магнъс се раздели с безценното си съкровище. Както можеш да си представиш, изобщо не остана доволен от това.

— Какво съкровище?

— От римско време, най-вече сребро. Предава се по наследство в тяхната фамилия от поколения насам, откакто са го открили заровено в имението си. Изровили го от някаква древна гробница. Пръстени, гривни, декоративни сандъчета, монети. Всичко беше изложено в един остъклен шкаф в трапезарията. Естествено, той не си беше направил труда да го застрахова, въпреки че струваше цяло състояние. Е, вече е късно за това…

— Свършиха ли нещо от полицията?

— Естествено, че не. Пристигна някакъв тип от Бат. Обиколи, разгледа, похаби сума ти материал за снемане на пръстови отпечатъци, зададе ни няколко нахални въпроса и си тръгна. Никаква полза от него.

Сервитьорът се върна, за да донесе чашата вино за дамата. Дартфорд беше изпил едно кампари със сода и си поръча още едно.

— Жалко, че не е бил Магнъс — отбеляза той, след като сервитьорът се отдалечи.

— Какво имаш предвид?

— Онази жена, която е паднала по стълбите. Жалко, че вместо нея не е бил той.

— Ужасно е да кажеш подобно нещо.

— Просто казвам на глас онова, което и ти си мислиш, скъпа. Нали те познавам? Предполагам, че ще наследиш всичко до дупка, ако Магнъс хвърли топа.

Франсес издуха дима от цигарата си и го изгледа замислено и с интерес.

— В действителност къщата и имението ще останат изцяло за Фреди. В тяхната фамилия има някакво наследствено условие, свързано с имота. От поколения насам е така.

— Но ще остане нещо и за теб.

— О, да. Освен това, разбира се, до края на живота си ще имам право на дял от имението „Пай Хол“. Единственото, което не мога да направя, е да го продам. Но всичко това няма как да стане. Магнъс е в отлично здраве, особено за човек на неговата възраст.

— Да, Франсес. Но това е голяма къща. Представи си някой да опъне кабел на стълбището. Човек никога не знае какво може да се случи. Крадците може да се върнат и да го пречукат.

— Нали не говориш сериозно?

— Просто ми хрумна и го казах.

Франсес Пай замълча. Не биваше да водят този разговор, особено в оживен ресторант. Но се налагаше да си признае, че Джак имаше право. Животът без Магнъс щеше да бъде значително по-лесен и много по-приятен. Жалко, че светкавицата няма навик да удря два пъти на едно и също място.

От друга страна обаче, защо да не се случи точно така?

Доктор Емилия Редуинг се стараеше да посещава баща си веднъж седмично, макар че това невинаги беше възможно. Ако имаше много работа в кабинета или пациенти, който трябваше да прегледа в болницата или по домовете им, или ако на бюрото й се бяха събрали твърде много медицински картони, на които се налагаше да посвети известно внимание, тя просто нямаше друг избор, освен да отложи посещението си. Винаги имаше сериозна причина да не отиде.

Не изпитваше почти никакво удоволствие от тези посещения. Доктор Едгар Ренард беше на осемдесет години, когато почина съпругата му, и макар че беше продължил да живее в дома си в близкото градче Кингс Абът, след това вече не беше същият. Емилия скоро беше свикнала с телефонните обаждания от съседите. Откриваха го да се скита по улицата. Не се хранеше както трябва. Не си даваше сметка какво се случва около него. Отначало тя се беше опитала да се убеди, че баща й просто се измъчва от хронична скръб и самота, но с времето симптомите се проявяваха все по-ясно и тя беше принудена да му постави очевидната диагноза. Баща й страдаше от старческа деменция. И нямаше да се оправи. Напротив — прогнозата беше, че състоянието му значително ще се влоши. Тя за кратко обмисли варианта да го прибере при тях в Саксби на Ейвън, но това нямаше да бъде честно по отношение на Артър, а и тя не можеше да си позволи да го гледа непрекъснато. Но все още си спомняше усещането за вина и провал, когато за пръв път го беше закарала в „Аштън Хаус“ — дома за възрастни хора в долината на Бат, отворен на мястото на една болница веднага след войната. По ирония на съдбата беше по-лесно да убеди баща си да се премести да живее там, отколкото сама да се убеди в това.