Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Робърт е отраснал с майка си, но двамата никога не са били щастливи заедно. Сигурно е трябвало да се преместят да живеят някъде другаде. Не е трябвало да остават толкова близо до онова ужасно място. Не знам как се е справяла тя, след като всеки ден й се е налагало да минава покрай езерото, в което се е удавил собственият й син. Струва ми се, че това е отровило живота й… непрекъснато й е напомняло за момчето, което е загубила. А може би донякъде е обвинявала и Робърт, макар че той дори не е бил близо до брат си, когато се е случило. Хората понякога се държат така, нали, господин Тип? Това е като някаква лудост…

Тип кимна.

— Вярно е, че всички имаме много различни начини да се справяме с усещането за загуба — отвърна той. — А тъгата никога не е рационално чувство.

— Аз съм се срещала с Мери Блекистън само няколко пъти, въпреки че я срещах в селото, разбира се. Тя често идваше в лекарския кабинет. Но не защото беше болна. Двете с доктор Редуинг бяха добри приятелки. След като двамата с Робърт се сгодихме, тя ни покани в жилището си на чай — но беше ужасно. Тя не се държеше точно недружелюбно, но беше студена с мен и ми задаваше такива въпроси, сякаш се бях явила на събеседване за работа или нещо подобно. Седнахме да пием чай в дневната и аз никога няма да забравя как седеше на стола си в ъгъла, с чашата и чинийката в ръка. Беше като някакъв паяк в мрежата си. Знам, че не бива да говоря такива неща, но точно това си помислих тогава. А горкият Робърт беше потънал в сянката й. Беше толкова различен, когато беше с нея — притихнал и плах. Мисля, че не каза нито една дума, докато бяхме там. Само гледаше в краката си, като че ли беше направил нещо лошо и всеки момент ще му се скарат за това. Трябваше да видите как се отнасяше тя с него! Не му каза и една добра дума. И беше твърдо против сватбата ни. Това беше съвсем ясно. А онзи часовник през цялото време тиктакаше. В стаята имаше един огромен, старинен стенен часовник и аз нямах търпение да удари следващият час, за да можем да си тръгнем оттам.

— Значи вашият годеник вече не е живеел с майка си? Когато тя е намерила смъртта си?

— Не. Все още живее в същото село, но се е преместил в служебното жилище над автосервиза, където работи. Мисля, че това е била една от причините да постъпи на тази работа — да може да избяга от нея.

Джой сгъна кърпичката и я пъхна в ръкава си.

— Двамата с Робърт се обичаме. Мери Блекистън ясно показа, че според нея не съм достатъчно добра за него, но дори да не беше умряла, това нямаше да ни попречи. Ние ще се оженим. И ще бъдем щастливи един с друг.

— Надявам се да не се разстройвате от тази тема, госпожице Сандърлинг, но бих искал да науча нещо повече за смъртта й.

— Ами, както ви казах, това се е случило в петък, преди две седмици. Тя се качила в голямата къща в имението „Пай Хол“, за да почисти — сър Магнъс и лейди Пай са отсъствали от дома си — и по някакъв начин се е спънала в кабела на прахосмукачката, така че е паднала по стълбите. Брент, който работи в градината, я е видял да лежи на пода и се обадил на лекарката, но вече било късно. Била си счупила врата.

— Информирана ли е полицията за това?

— Да. От участъка в Бат пристигна един полицейски инспектор. Самата аз не съм разговаряла с него, но явно се е отнесъл много сериозно към задачата си. Кабелът на прахосмукачката е бил заплетен в горния край на стълбището. В къщата не е имало никой друг. Всички врати са били заключени. Очевидно става дума за злополука.

— Но въпреки това казвате, че обвиняват Робърт Блекистън за убийството й.

— Просто в селото се говори така, и точно затова трябва да ни помогнете, господин Тип.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Робърт се караше с майка си. Двамата често влизаха в спорове помежду си. Струва ми се, че така и не бяха успели да излязат от сянката на нещастието, надвиснала над тях преди толкова много години, и по някакъв начин и двамата страдаха от това. Е, наскоро са имали особено неприятен скандал пред кръчмата. Чули са ги много хора. Всичко започнало, защото тя искала той да поправи нещо в къщата. Винаги го караше да се занимава с подобни неща и той никога не отказваше. Но този път не му станало приятно, двамата са започнали да се обиждат и той казал нещо, за което съм сигурна, че не го мисли наистина, но всички са го чули, така че няма значение дали наистина е искал да го каже или не. „Защо не пукнеш?“

Тя отново извади кърпичката си.

— Точно това казал. И три дни след това тя наистина беше мъртва.