Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Продължете, моля, госпожице Сандърлинг.

— О, моля ви, казвайте ми Джой — отговори момичето. — Всъщност се казвам Джоузи. Но всички ми казват Джой, като думата за „радост“.

— Разбрах, че сте дошли тук чак от Бат.

— Бих изминала и много повече път, за да се срещна с вас, господин Тип. Чела съм във вестниците за вас. Всички казват, че вие сте най-великият детектив в историята и че за вас няма нищо невъзможно.

Атикус Тип примигна. Винаги се чувстваше малко неудобно, когато чуеше подобно ласкателство. Той вдигна ръка към очилата си, за да ги оправи с малко рязко движение, и се усмихна накриво.

— Това е много мило от ваша страна, но може би малко изпреварваме събитията, госпожице Сандърлинг. Моля ви да ми простите. Отнесохме се много невъзпитано с вас. Дори не сме ви предложили кафе.

— Не искам кафе, много ви благодаря, и не желая да отнемам много от времето ви. Но наистина се нуждая отчаяно от помощта ви.

— В такъв случай защо не започнете с причината, която ви води тук?

— Да. Разбира се.

Тя изправи гръб на стола, преди да заговори отново. Джеймс Фрейзър чакаше с отворен бележник, приготвил писалката си.

— Вече ви казах името си — започна тя. — Живея в едно селище на име Уестуд, заедно с родителите си и брат си Пол. За съжаление, той се роди със синдром на Даун и не може да се грижи сам за себе си, но двамата сме много близки. По-точно казано, аз го обожавам.

Тя замълча за малко, преди да продължи:

— Къщата ни е в покрайнините на град Бат, но аз работя в едно село, което се казва Саксби на Ейвън. Работя в местния лекарски кабинет, където помагам на доктор Редуинг. Тя е ужасно мила, между другото. Работя при нея вече почти две години и съм много доволна.

Тип кимна. Това момиче вече беше спечелило симпатиите му. Харесваше му нейната увереност и яснотата, с която се изразяваше.

— Преди една година се запознах с едно момче — продължи тя. — Той пристигна в кабинета, защото се беше наранил доста тежко в инцидент, свързан с кола. Беше поправял колата и тя едва не беше паднала върху него. Крикът беше смазал ръката му и беше счупил няколко кости. Името му е Робърт Блекистън. Двамата почти веднага си допаднахме и аз започнах да излизам с него. И го обичам, с цялото си сърце. Двамата вече сме сгодени.

— Приемете поздравленията ми.

— Как ми се иска да беше толкова просто. Но сега не съм сигурна, че изобщо ще стигнем до сватбата.

Тя извади една кърпичка и попи очите си с нея, но жестът изглеждаше по-скоро делови, отколкото емоционален.

— Преди две седмици майка му почина. Погребението беше миналата събота. Двамата с Робърт отидохме заедно — и естествено, преживяването беше ужасно. Но още по-лошото беше как го гледаха хората… и какви неща говорят за него оттогава насам. Работата е там, господин Тип, че според хората от селото го е направил той!

— Говорите за… убийство?

— Да — отговори тя и помълча няколко секунди, за да се овладее, преди да продължи. — Робърт никога не е бил в добри отношения с майка си. Тя се казваше Мери и работеше като домашна помощница. Там има една голяма къща — по-точно казано, имение — която се казва „Пай Хол“. Собственикът е един човек на име сър Магнъс Пай, и това е тяхното фамилно имение от векове насам. Така или иначе, тя се занимаваше с готвенето, чистенето, пазаруването и други подобни неща, и живееше в портиерската къщичка до входа на имението. Там е отраснал и Робърт.

— Не споменавате нищо за баща му.

— Баща му го няма. Напуснал ги е по време на войната. Историята е много заплетена и Робърт никога не говори за това. Разбирате ли, в семейството им се е случила трагедия. В имението „Пай Хол“ има едно голямо езеро, за което се говори, че било много дълбоко. Робърт е имал по-малък брат на име Том и двамата отишли заедно до езерото. Тогава Робърт е бил на четиринадесет години. Том е бил на дванадесет. Във всеки случай Том не си преценил силите и се удавил. Робърт се опитал да го спаси, но не успял.

— Къде е бил бащата по това време?

— Работил е като механик във военновъздушната база в Боскъм Даун. Базата не е толкова далеч и той често си е бил у дома, но точно по времето, когато се случило това, не си е бил вкъщи. И когато разбрал какво е станало… ами, ще трябва да попитате Робърт за това, макар и да не съм сигурна, че си спомня много добре. Работата е там, че след това родителите му просто са се съсипали взаимно. Той я обвинявал, че не е гледала момчетата както трябва. Тя го обвинявала, че все не си бил у дома. Не мога да ви разкажа много подробности, защото Робърт никога не говори за случилото се, а всичко останало знам само от слуховете, които се разпространяват в селото. Във всеки случай бащата в крайна сметка ги напуснал и двамата с майка му са останали да живеят сами в портиерската къщичка. По-късно родителите му се развели и аз дори не съм се запознавала с баща му. Той не беше и на погребението — а ако е бил, не съм го видяла. Името му е Матю Блекистън, но не знам почти нищо друго за него.