Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Естествено.

— С това съвместната ни работа приключва, нали?

— Бих искал отново да ви прегледам след няколко седмици. Ще трябва да уредим положението ви. Наистина смятам, че е добре да погледнете онзи дом в Хапмстед.

— Ще го направя — отвърна Тип, като се изправи.

По някакъв любопитен начин това действие сякаш не добави много към общия му ръст. Застанал прав, той сякаш беше притиснат от обстановката в кабинета, с тъмната му дървена ламперия и високия му таван.

— Още веднъж ви благодаря, доктор Бенсън.

Той взе бастуна си от палисандрово дърво със солидна бронзова ръкохватка, който датираше от осемнадесети век. Беше изработен в Залцбург и му беше подарък от немския посланик в Лондон. Този бастун неведнъж се беше оказвал полезно оръжие. Тип напусна кабинета, кимна вежливо за сбогом както на рецепционистката, така и на портиера, и излезе на улицата. Спря за малко на ярката слънчева светлина, като се оглеждаше. Не се изненада да открие, че всичките му сетива бяха изострени. Къщите му се струваха очертани с математическа точност. Различаваше шума от всяка отделна кола в общия тътен на уличното движение. Усещаше топлината на слънцето по кожата си. Хрумна му, че е много вероятно все още да е в състояние на шок. Беше на шестдесет и пет години, но не беше много вероятно да доживее до шестдесет и шест. Щеше да му бъде необходимо малко време, за да свикне с тази мисъл.

При все това, докато крачеше по Харли Стрийт към Риджънтс Парк, той вече поставяше всичко в общия контекст на живота си. Това беше просто поредното хвърляне на заровете — а в крайна сметка целият му живот беше преминал в неравна игра срещу съдбата. Даваше си ясна сметка, например че дължеше самото си съществувание на един случаен исторически инцидент. Когато през 1832 година баварският принц Ото Фридрих Лудвиг се беше възкачил на гръцкия престол под името Отон I, мнозина гръцки студенти взели решение да емигрират в Германия. Прадядо му беше един от тях и петдесет и осем години по-късно се беше родил самият Атикус — майка му беше германка и работеше като секретарка в полицията, а баща му беше униформен полицай в същото управление. Отчасти грък и отчасти германец? Ако в историята някога беше имало истинско малцинство, това беше то. След това, разбира се, в Германия се беше надигнало нацисткото движение. А семейство Тип не бяха просто от гръцки произход. Освен това бяха и евреи. С напредването на голямата игра шансовете им за оцеляване бяха продължили да намаляват до момента, в който на тях би заложил само някой особено безразсъден комарджия. И естествено, той ги беше изгубил: майка си, баща си, братята си и приятелите си. В крайна сметка и самият той се беше озовал в концентрационния лагер в Белзен, а собственият му живот беше спасен от една особено невероятна административна грешка, шансът за която беше едно на хиляда. След освобождението той беше получил даром още цяло десетилетие живот — нима наистина можеше да се оплаква сега, когато последното хвърляне на заровете се беше обърнало срещу него? Атикус Тип се отличаваше със забележителна сила на духа, така че докато стигна до Юстън Роуд, вече се чувстваше в мир със себе си. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Нямаше никакво намерение да се оплаква.

Взе такси, за да се прибере у дома. Никога не използваше подземната железница, защото не му допадаше присъствието на толкова много хора в такава принудителна близост; толкова много мечти, страхове и негодувание, струпани на едно място в мрака под земята. Обземаше го усещането, че няма сили да се пребори с всичко това. Черните лондонски таксита бяха толкова по-солидни и сигурни — като пашкули, които го защитаваха от външния свят. По обед нямаше много движение и той скоро пристигна на площад Чартърхаус във Фарингдън. Таксито му спря пред „Танър Корт“ — особено елегантната жилищна сграда, на която живееше. Той плати на шофьора, добави щедър бакшиш и влезе.

Беше закупил апартамента е приходите си от разследването на диамантената афера „Лудендорф“ [2] вж. „Атикус Тип се заема със случая”. — Б.а. : две спални, светла и просторна дневна е изглед към площада и най-важното, преддверие и кабинет, където можеше да приема клиентите си. Докато се изкачваше с асансьора към седмия етаж, той си припомни, че точно в този момент не водеше разследване по нито един случай. Предвид всичко останало, така беше по-добре.

— Привет!

Гласът на Джеймс Фрейзър се разнесе от кабинета още преди Тип да затвори външната врата, и миг по-късно отвътре изхвърча самият той, стиснал цяла купчина писма. Беше русокос младеж на близо тридесет години, който работеше за Тип като личен асистент и секретар — именно него беше споменал пред доктор Бенсън. Беше завършил Оксфордския университет, мечтаеше за актьорска кариера, живееше в постоянно състояние на банкрут и безработица, и се беше явил в отговор на обявата, публикувана в „Спектейтър“, с намерението да работи на тази позиция не повече от няколко месеца. Шест години по-късно той все още беше тук.