Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Как мина? — попита той.

— Кое? — попита в отговор Тип.

Фрейзър, разбира се, нямаше никаква представа къде е бил той.

— Не знам. Нали излезе за нещо? — отговори Джеймс с характерната си младежка усмивка. — Както и да е, обади се инспектор Спенс от „Скотланд Ярд“. Помоли да му върнеш обаждането. Обадиха се и от „Таймс“, искат да ти вземат интервю. И да не забравиш, че имаш среща с клиент в дванадесет и половина.

— Клиент?

— Да — отвърна Фрейзър, като се ровеше в писмата, които държеше в ръката си. — Жена на име Джой Сандърлинг. Обади се вчера.

— Не си спомням да съм разговарял с жена на име Джой Сандърлинг.

— Ти не си говорил с нея. Аз бях. Тя се обаждаше от Бат или някакво подобно място. По тона й личеше, че е разстроена.

— Защо не ме попита?

— Трябваше ли? — каза Фрейзър, като посърна. — Ужасно съжалявам. Но в момента нямаме нищо друго и аз си помислих, че ще се зарадваш на нов случай.

Тип въздъхна. Лицето му винаги изглеждаше донякъде измъчено и изтормозено — това беше характерно за изражението му — но този случай наистина нямаше как да се появи в по-неподходящ момент. Въпреки това той не повиши тон. Както винаги, отговори премерено и разумно.

— Съжалявам, Джеймс — каза той. — Но точно сега не мога да я приема.

— Но тя вече пътува насам.

— В такъв случай ще се наложи да й кажеш, че си е загубила времето.

Тип заобиколи своя помощник и влезе в дома си. После затвори вратата зад гърба си.

— Но вие казахте, че той ще ме приеме.

— Да, знам. Ужасно съжалявам. Но днес се оказа прекалено зает.

— Но аз си взех почивен ден от работа. И дойдох с влака чак от Бат. Не можете да се отнасяте така с хората.

— Абсолютно сте права. Но вината не е на господин Тип. Аз не бях проверил графика му за деня. Ако желаете, мога да ви възстановя цената на билета за влака от служебната каса.

— Не става дума само за билета. Става дума за целия ми живот. На всяка цена трябва да се срещна с него. Не знам кой друг може да ми помогне.

Тип чуваше гласовете им зад двойната врата, която водеше към дневната в жилището му. Беше седнал в едно кресло и пушеше една от любимите си цигари „Собрание“ — черни със златен филтър. Мислеше за книгата си, за труда на своя живот, която вече беше достигнала четиристотин страници, но краят й не се виждаше. Заглавието й щеше да бъде „Общ преглед на криминалното разследване“. Фрейзър беше напечатал на пишеща машина най-новата глава, написана от Тип. Той я придърпа към себе си. „Двадесет и шеста глава: Разпит и интерпретация“. Но сега не можеше да я прочете. Преди смяташе, че ще му трябва още една година, за да завърши книгата. Но вече не разполагаше с тази година.

Момичето имаше приятен глас. И беше млада. Освен това, въпреки дървената бариера помежду им, Тип не се съмняваше, че тя е готова да се разплаче всеки момент. За кратко се замисли за болестта си. Интракраниална неоплазма. Докторът му беше дал три месеца живот. Нима наистина щеше да прекара това време сам, седнал в креслото си, замислен за всички неща, които няма да успее да направи? Подразнен от собственото си поведение, той акуратно смачка цигарата в пепелника, стана от мястото си и отвори вратата.

Джой Сандърлинг беше в коридора и разговаряше с Фрейзър. Беше миньонче, малка във всеки смисъл на думата, със светла коса, която обрамчваше едно много хубаво Мозайка лице, и по детски сини очи. Беше се облякла елегантно за срещата си с него. Бледокафявият шлифер с колан на кръста не беше необходим в това време, но й отиваше — и Тип подозираше, че го е избрала, защото така изглеждаше по-делова. Тя погледна над рамото на Фрейзър и го видя.

— Господин Тип?

— Да — кимна той, без да бърза.

— Извинявам се, че ви притеснявам. Знам колко сте зает. Но моля ви, дали ще можете да ми отделите само пет минути от времето си? Това наистина ще означава много за мен.

Пет минути. Тя нямаше как да го знае, но това време означаваше много и за двамата.

— Добре тогава — каза той.

По лицето на Джеймс Фрейзър, който стоеше зад гърба й, се изписа раздразнение, като че ли по някакъв начин го беше предал. Но Тип беше взел решение още в мига, в който беше чул гласа на момичето. В него се долавяше такава безнадеждност. А днешният ден вече беше донесъл достатъчно тъга.

Той я покани в кабинета си, който беше обзаведен удобно, макар и донякъде спартански. Имаше писалище и три стола, старинно огледало и гравюри в позлатени рамки, всичко в стила „Бидермайер“, характерен за Виена от деветнадесети век. Фрейзър влезе след тях и се настани на обичайното си място в ъгъла, където кръстоса крака и отвори един бележник на коляното си. В действителност нямаше нужда той да записва нищо. Тип никога не пропускаше и една-единствена подробност, така че щеше да запомни всяка изречена дума.