Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Нямаше нужда лекарят да казва нищо. Изражението му, тишината в стаята, рентгеновите снимки и резултатите от изследванията, разпръснати по бюрото му, говореха достатъчно ясно. Двамата мъже седяха един срещу друг в елегантно обзаведения кабинет в края на Харли Стрийт и знаеха, че са стигнали до последното действие на една драма, разигравала се много пъти преди. Преди шест седмици те дори не се познаваха. А сега бяха свързани от възможно най-тясната близост. Единият беше съобщил новината. Другият я беше узнал. Нито един от двамата не позволи на чувствата си да се прочетат по лицето му. Това също беше част от процедурата, от джентълменското споразумение и двамата трябваше да направят всичко по силите си, за да прикрият емоциите си.

— Може ли да попитам колко ми остава според вас, доктор Бенсън? — попита Атикус Тип.

— На този въпрос не е лесно да се отговори с точност — отвърна докторът. — Опасявам се, че развитието на тумора е много напреднало. Ако бяхме успели да го открием по-рано, може би щеше да има някаква минимална възможност да оперираме. Но при това положение…

Той поклати глава, преди да добави:

— Съжалявам.

— Няма нужда да съжалявате.

Тип говореше на английски език като образован чужденец — безупречно и акуратно, като произнасяше ясно всяка сричка, сякаш се извиняваше за немския си акцент.

— Аз съм на шестдесет и пет години — продължи той. — Животът ми беше дълъг и съм готов да твърдя, че в много отношения беше хубав. Очаквал съм да се разделя с него много пъти преди. Може дори да се каже, че смъртта ми беше спътник през цялото време, като непрестанно беше на две крачки зад гърба ми. И сега най-сетне ме настигна.

Той разпери ръце и намери сили да се усмихне.

— Ние с нея сме стари познати и нямам причина да се боя от нея. От друга страна, все пак ще бъде необходимо да се погрижа за делата си, за да ги оставя в ред. От тази гледна точка за мен ще бъде полезно да знам, поне в най-общи рамки… за седмици ли говорим или за месеци?

— Опасявам се, че преди смъртта ще има упадък. Главоболията, от които страдате, ще се засилват. Възможно е да имате припадъци. Мога да ви изпратя медицинска литература, от която да придобиете обща представа за заболяването си, и ще ви предпиша силни болкоуспокояващи. Може би трябва да обмислите за някакъв вариант да живеете в специализирано заведение, в което да полагат грижи за вас. В Хампстед има едно много добро място, което мога да ви препоръчам, организирано от фондацията на името на Мария Кюри. В по-късните стадии от болестта ще имате нужда от постоянни медицински грижи.

Думите му постепенно заглъхнаха. Доктор Бенсън се взираше в своя пациент с известно недоумение. Името Атикус Тип му беше познато, разбира се. Често го споменаваха във вестниците — германския бежанец, успял да оцелее от войната, след като беше прекарал цяла година в един от концентрационните лагери на Хитлер. По времето, когато го бяха арестували нацистите, беше работил като полицай в Берлин — или може би Виена — и след като беше пристигнал в Англия, той беше отворил кантора като частен детектив и често беше оказвал съдействие на полицията. Не приличаше на детектив. Беше дребен, много спретнат мъж, и седеше с ръце в скута. Беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Обувките му бяха лъснати. Ако не знаеше друго за него, докторът можеше да го помисли за счетоводител — от онези, които работят в семейна кантора и на които може да се разчита напълно. Но у него имаше и нещо друго. Още преди да научи новината, когато за пръв път беше влязъл в кабинета му, от Тип се излъчваше някакво необичайно напрежение. Очите му, скрити зад кръглите очила с телени рамки, не преставаха да наблюдават всичко наоколо, и той сякаш се колебаеше всеки път, преди да заговори. Странното беше, че сега, след като научи новината за болестта си, той сякаш изглеждаше по-спокоен. Като че ли през цялото време я беше очаквал и сега, когато най-сетне я беше получил, изпитваше единствено благодарност.

— Два или три месеца — каза накрая доктор Бенсън. — Може би и повече, но се опасявам, че след този срок състоянието ви ще започне да се влошава.

— Много ви благодаря, докторе. Професионалното ви отношение към мен беше изрядно. Може ли да ви помоля бъдещата ни кореспонденция да бъде адресирана лично до мен и да бъде отбелязвана с гриф „Поверително и лично“? Използвам услугите на личен асистент и все още не искам той да научава това.