Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Странното е това, че след всичко преживяно дори нямах желание да прочета липсващите глави от „Мозайка от убийства“. Не че бях изгубила интерес към загадката кой е убил Мери Блекистън и нейния работодател, сър Магнъс Пай. Просто ми се струваше, че ми се бяха струпали предостатъчно улики и убийства, а и без това нямаше как да се справя сама с ръкописа; зрението ми не беше във форма. Едва след като се прибрах в апартамента си в Крауч Енд, любопитството ми се разпали отново. Андреас все още беше с мен. Беше си взел една седмица отпуск от училището и аз го накарах да прегледа набързо цялата книга, за да бъде наясно със сюжета, преди да ми прочете на глас последните глави от нея. Струваше ми се най-подходящо да ги чуя прочетени с неговия глас. Все пак бяха спасени единствено благодарение на него.

Ето как свърши всичко.

Атикус Тип излезе да се разходи за последен път в Сакс-би на Ейвън, като се наслаждаваше на лъчите на утринното слънце. Беше спал добре и беше взел две таблетки, когато се събуди. Чувстваше се бодър, а мислите в главата му бяха ясни. Беше си уредил среща със старши инспектор Чъб в полицейския участък в град Бат след един час, и беше оставил Джеймс Фрейзър да се погрижи за багажа и да плати сметката в „Кралския герб“, докато той се поразтъпче. Не беше прекарал толкова много време тук, но по някакъв необясним начин беше опознал съвсем отблизо това селце. Църквата, замъкът, антикварният магазин на площада, автобусната спирка, гористата местност Дингъл Дел и, разбира се, имението „Пай Хол“ — те винаги са били свързани помежду си по различни начини, но през изминалата седмица се бяха превърнали във фиксирани точки от пейзажа на престъплението. Тип беше избрал внимателно заглавието на своя магнум опус: „Общ преглед на криминалното разследване“. Всяко криминално разследване се провеждаше в своеобразен пейзаж, който можеше да бъде разбран единствено когато бъде погледнат в своята цялост.

Саксби нямаше как да изглежда по-прекрасно. Все още беше рано и в този миг навън не се виждаше нито един човек — нямаше и автомобили — така че не му беше трудно да си представи как беше изглеждало малкото селце преди един век. За момент му се стори, че извършеното убийство няма почти никакво значение. Какво толкова представляваше то в общата картина на нещата? Хората идваха и си отиваха. Влюбваха се.

Порастваха, а накрая умираха. Но самото село, с моравите и живите плетове — целият фон, на който беше разиграна тази драма — си оставаше едно и също. След години може би някой щеше да посочи къщата, в която е бил убит сър Магнъс, или мястото, където беше живял неговият убиец, и спътниците му щяха да реагират с вежливо любопитство. Но нищо повече. „Това не беше ли онзи човек, на когото му бяха отрязали главата?“ „Не беше ли имало и още един смъртен случай?“ Откъслечни реплики, които щяха да се разпръснат като листа по вятъра.

И все пак бяха настъпили някои промени. Смъртта на Мери Блекистън и смъртта на сър Магнъс Пай бяха предизвикали безбройни миниатюрни пукнатини, които се бяха разпрострели навън от своя епицентър, и щеше да мине време, преди да зараснат напълно. Тип забеляза надписа, поставен на витрината на антикварния магазин на семейство Уайтхед: „ЗАТВОРЕНО ЗА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ“. Не знаеше дали Джони Уайтхед беше арестуван за кражбата на медалите, но се съмняваше, че магазинът му някога ще бъде отворен отново. Мина покрай автосервиза и се замисли за Робърт Блекистън и Джой Сандърлинг, които искаха само да се оженят — но се бяха изправили срещу могъщи сили, които дори не разбираха напълно. Споменът за момичето, което беше дошло да го посети в Лондон, го натъжи. Какво му беше казала тогава? „Не бива така. Просто не е справедливо.“ В онзи момент дори не би могла да подозира колко много истина има в тези думи.

Някакво движение привлече погледа му и той видя Клариса Пай, която енергично крачеше към месарския магазин, сложила на главата си доста дръзка шапка с три пера. Тя не го видя. Нещо в походката й го накара да се усмихне. Тя беше спечелила от смъртта на брат си. Това нямаше как да се отрече. Може би никога нямаше да наследи имението, но си беше възвърнала контрола върху собствения си живот, а това беше по-важно. Дали това беше достатъчна причина да го убие?

Наистина беше любопитно как един-единствен човек беше успял да привлече толкова много враждебност срещу себе си. Той се замисли за Артър Редуинг — художникът, който беше видял най-добрата си творба осквернена, насечена и изгорена. Артър може би се смяташе за аматьор в изкуството. Но Тип познаваше твърде отблизо онази страст, която гореше в сърцето на всеки творец, и която толкова лесно можеше да деградира и да се преобрази в нещо опасно.