Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Алармите отекваха в ушите ми. Ако насам идваха пожарни коли, не бих ги чула. Не виждах почти нищо. Не можех да дишам. А сетне изкрещях, когато една ръка ме обгърна през гърдите и ме сграбчи. Помислих си, че Чарлс се е върнал, за да ме довърши. Но тогава чух една-единствена дума, изкрещяна в ухото ми: „Сюзан!“ Разпознах гласа, миризмата му, допира на гърдите му, когато притисна главата ми в тях. Беше Андреас — който по някакъв невъзможен начин се беше появил от нищото, за да ме спаси.

— Можеш ли да вървиш? — извика той.

— Да.

Вече наистина можех. Сега, когато Андреас беше до мен, можех да направя всичко.

— Ще те изведа оттук.

— Чакай! На бюрото има няколко страници…

— Сюзан?

— Няма да ги оставим тук, по дяволите!

Той реши, че съм полудяла, но ме познаваше достатъчно добре, за да не спори с мен. Остави ме сама за няколко секунди, после ме извлече от стаята и ми помогна да сляза по стълбите. Следваха ни струйки сивкав дим, но пожарът се разпространяваше нагоре, а не надолу — и въпреки че почти не можех да виждам и да разсъждавам, цялото ми тяло се разкъсваше от болка, а от раната на главата ми се лееше кръв, успяхме да излезем навън. Андреас ме извлече през входната врата от другата страна на улицата. Когато се обърнах, горните два етажа от сградата вече бяха обхванати от пламъци — и въпреки че вече чувах приближаващите сирени, аз разбирах, че от издателството няма да остане нищо.

— Андреас — казах аз. — Взе ли главите?

Но преди да успее да ми отговори, аз изгубих съзнание.

Останах три дни в университетската болница на Юстън Роуд, което всъщност не ми се струваше достатъчно след всичко, което бях преживяла. Но в днешно време е така: чудесата на съвременната медицина и прочие. Освен това, разбира се, има и недостиг на болнични легла. Андреас остана при мен през цялото време и в действителност именно той осигуряваше по-голямата част от интензивните грижи за мен. Имах две счупени ребра, масивни натъртвания по цялото тяло и пукнатина на черепа. Направиха ми компютърна томография, но за щастие нямаше нужда от операция. От пожара бяха пострадали и белите ми дробове и мукозните мембрани на въздухопровода. Не можех да спра да кашлям и това ме изнервяше. Зрението ми също не се беше избистрило. Това беше често срещано след контузия на главата, но лекарите ме предупредиха, че увреждането може да се окаже по-трайно.

Оказа се, че Андреас беше дошъл в офиса, защото се беше разтревожил от нашия спор в неделя вечерта и беше решил да ме изненада с цветя и да отидем заедно до ресторанта. Беше много мило от негова страна да се сети за това, а освен това така ми беше спасил живота. Но това не беше въпросът, който ми се искаше да му задам най-много от всичко.

— Андреас? — казах аз на първата сутрин след пожара.

Андреас беше единственият ми посетител в болницата, въпреки че бях получила съобщение по телефона от сестра си Кейти, която вече пътуваше насам. Гърлото ми гореше от болка и от него излизаше само шепот.

— Защо си се срещал с Чарлс? През седмицата, когато бях на турне с онзи автор, ти си бил в издателството. Защо не ми каза?

Така всичко излезе наяве. Андреас се беше опитвал да си уреди банков кредит за своя хотел „Полидорос“ и когато се беше върнал в Англия, беше отишъл на консултация в банката. Там се бяха съгласили по принцип с идеята му, но му бяха казали, че ще има нужда от гарант — и точно това го беше довело при Чарлс.

— Исках да те изненадам — обясни ми той. — Когато разбрах, че не си в офиса, не знаех какво да правя. Чувствах се гузен, Сюзан. Не можех да ти кажа, че съм се срещал с Чарлс, защото още не ти бях казал за хотела. Затова го помолих да не ти казва нищо. И ти разказах всичко още следващия път, когато се видяхме. Но въпреки това не бях спокоен.

Не казах на Андреас, че след като бях говорила с Мелиса, за известно време го бях подозирала в убийството на Алан. Беше имал съвсем приемлив мотив да го направи. Оказваше се, че по това време е бил в страната. А и в крайна сметка, нима той не беше най-малко вероятният заподозрян? В името на интересния сюжет наистина трябваше да се окаже той.

Чарлс вече беше арестуван. В деня, когато ме изписаха от болницата, при мен дойдоха двама полицейски служители, които по нищо не приличаха на старши инспектор Лок — или на Реймънд Чъб, така погледнато. Бяха една жена и един много вежлив мъж от азиатски произход. Разговаряха с мен в продължение на половин час, като си водеха бележки, но аз не можех да говоря много, защото гласът ми още беше пресипнал. Бях упоена от лекарствата, все още бях в шок и през цялото време кашлях. Те ми казаха, че ще дойдат отново, за да вземат пълните ми показания, когато се почувствам по-добре.