Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Опитах се да кажа нещо, но от устата ми не излизаха думи. Може би още бях в шок — или просто не знаех какво да кажа. Чарлс ме огледа внимателно и ми се струва, че видях точния момент, когато той взе решение. Очите му станаха безжизнени и аз изведнъж осъзнах, че убийците са най-самотните хора на този свят. Това е проклятието на Каин — вечният беглец извън закона, прогонен от лицето на земята. Колкото и да се опитваше да се оправдае, Чарлс се беше разделил с останалата част от човечеството още в мига, в който беше блъснал Алан от онази кула — и човекът, който стоеше наведен над мен в този момент, вече не ми беше приятел или колега. Беше празна обвивка. Щеше да ме убие, за да ме накара да замълча завинаги, защото след като беше убил един човек, вече беше влязъл в някакво друго поле на съществуването, където нямаше никакво значение дали ще убие още двама или още двадесет души. Знаех това и го бях приела. Чарлс никога нямаше да намери покой. Никога нямаше да може да се наслади на щастието да си поиграе с внучето. Никога повече нямаше да може да застане пред огледалото, за да се избръсне, без да види в него лицето на един убиец. Намирах някаква малка утеха в това. Но аз самата щях да бъда мъртва. И нямаше какво да направя, за да го предотвратя. Изпълваше ме ужас.

Той остави наградата.

— Защо трябваше да бъдеш толкова упорита, по дяволите? — попита той с глас, който не звучеше съвсем като неговия. — Аз не исках да ходиш да търсиш изчезналите глави. Изобщо не ме интересуваше проклетата книга. Единственото, което ме интересуваше, беше да запазя всичко, за което бях работил — и бъдещето си. Опитах се да те накарам да се откажеш. Опитах се да те подведа да тръгнеш в грешна посока. Но ти не искаше да ме чуеш. И какво да правя сега? Аз трябва да се защитя, Сюзан. Вече съм твърде стар, за да отида в затвора. Нямаше нужда да ходиш в полицията. Можеше просто да си тръгнеш и да ме оставиш на мира. Толкова си глупава, по дяволите…

Той не говореше точно на мен. Беше по-скоро като поток на съзнанието — разговор, който водеше със самия себе си.

Колкото до мен, аз просто лежах неподвижно на мястото си. Главата ми се разкъсваше от болка, а аз бях бясна на себе си. Той ме беше попитал дали съм казала на някой друг. Трябваше да го излъжа. Или трябваше поне да се престоря, че съм на негова страна, че нямам нищо против да стана съучастник в убийството на Алан. Можех да му кажа това и да си тръгна от кабинета му. И едва тогава да се обадя в полицията. Сама си бях виновна.

— Чарлс… — Успях да изграча само тази дума.

Нещо не беше наред със зрението ми. Чарлс непрекъснато ту изплуваше на фокус, ту отново се размазваше пред очите ми. Кръвта се стичаше по врата ми.

Той се огледа и вдигна нещо. Беше кибритената кутия, от която бях извадила клечка, за да си запаля цигарата. Разбрах какво прави едва когато видях фосфорния пламък. Стори ми се огромен. Сякаш го скри целия.

— Съжалявам, Сюзан — каза той.

Канеше се да запали кабинета си. Щеше да ме остави да изгоря жива, отървавайки се по този начин от единствения свидетел и заедно с това от уличаващите страници от ръкописа — те все още бяха на бюрото, където ги беше оставил. Видях как замахна с ръка и през стаята сякаш прелетя огнена топка, която се стовари в основата на лавиците с книги. В един модерно обзаведен офис запалената кибритена клечка щеше да падне на мокета и да угасне веднага — но всичко в сградата на издателството „Клоувърлийф Букс“ беше старинно: самата сграда, дървената ламперия, килимите и мебелите. Пламъците веднага плъзнаха нагоре и аз бях толкова заслепена от тях, че дори не видях как той хвърли втора клечка, за да запали втори огън в другия край на стаята — и този път пожарът се втурна нагоре по завесите, за да достигне до тавана. Сякаш самият въздух избухна в оранжево. Не можех да повярвам колко бързо стана. Като че ли бях в крематориум. Чарлс пристъпи към мен — огромен, тъмен силует, който изпълни погледа ми. Помислих си, че ще ме прекрачи. Бях просната пред вратата. Но преди да излезе, той вдигна крак за последен път — и аз изкрещях от болка, когато ме ритна в гърдите. Усетих вкуса на кръв в устата си. От очите ми потекоха сълзи — от болка и от дима на пожара. Сетне той си тръгна.

Издателството гореше величествено. Сградата беше построена още през осемнадесети век и пожарът беше достоен за онова време. Усещах как пламъкът пърли лицето и ръцете ми и ми се струваше, че цялата аз вече горя. Можех просто да остана там и да умра, но в цялата сграда се включиха противопожарни аларми, които ме изтръгнаха от унеса. По някакъв начин успях да открия в себе си достатъчно сили да се изправя и да изпълзя навън. В този момент един от прозорците се пръсна в дъжд от дървени и стъклени отломки и това също ми помогна. Усетих как оттам нахлу студен въздух. Той малко ме съживи и попречи на дима да ме задуши. Протегнах ръка и напипах касата на вратата, като се хванах за нея, за да се изправя. Не виждах почти нищо. Оранжевото и червеното на пламъците сякаш изгаряше самите ми зеници. Болеше ме всеки път, когато си поемах дъх. Чарлс ми беше счупил няколко ребра и аз не можех да не се запитам — дори в този момент — как беше стигнал дотам да се държи толкова брутално: този човек, когото познавах толкова отдавна. Обзе ме ярост, която ми помогна да продължа, и някак се озовах на крака, но това не ми помогна особено. В действителност по-близо до пода бях на по-сигурно място. Когато се изправих, се озовах право в пушека и токсичния дим от пожара. След броени секунди щях да изгубя съзнание.