Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— В такъв случай все още можеш да решиш, че няма нужда да го правиш. Алан е мъртъв. И без това щеше да умре. Ти си чела първата страница от писмото му. В най-добрия случай му оставаха шест месеца. Това е цялото време, което съм отнел от живота му — а освен това е доста вероятно да съм му спестил много мъки преди края.

Той се усмихна, преди да продължи:

— И все пак си признавам, че тази мисъл не беше на първо място в съзнанието ми, когато го направих. Не — смятам, че направих услуга на този свят. Ние имаме нужда от литературни герои, в които да вярваме. Животът е мрачно и сложно нещо, но те ни дават светлина. Те са като фар, който ни помага да намерим пътя си. Трябва да проявим прагматизъм в тази ситуация, Сюзан. Ти ще бъдеш новият директор на тази компания. Предложението ми беше искрено и продължава да бъде валидно. Но без Атикус Тип тази компания просто няма да съществува. Ако не искаш да мислиш за себе си, помисли за всички останали в издателството. Наистина ли искаш да останат без работа?

— Това не е много честно, Чарлс.

— Причина и следствие, скъпа моя. Това е единственото, което искам да кажа.

В някакво отношение аз се боях от този миг. Бях свалила маската на Чарлс Клоувър и това беше чудесно, но през цялото време се питах какво ще правя след това. Всичко, което ми беше казал току-що, вече ми беше минавало през главата. Светът нямаше да бъде по-лошо място без Алан Конуей. Сестра му, бившата му жена, синът му, Доналд Лий, викарият, старши инспектор Лок — всички те бяха пострадали от него в по-голяма или по-малка степен, и със сигурност беше вярно, че той бе имал намерение да извърти особено мръсен номер на хората, които бяха обичали неговите книги. А и без това щеше да умре.

Но това „скъпа моя“ ми помогна да взема правилното решение. В обръщението, с което ме нарече, имаше нещо особено отблъскващо. Бяха думи, които би използвал някой като Мориарти. Или Фламбо. Или Карл Питърсън. Или Арнолд Зек. А след като детективите изпълняваха ролята на фар, който осветява правилния път, защо аз да не последвам техния пример и в този момент?

— Съжалявам, Чарлс — казах му аз. — Не възразявам срещу онова, което каза. Алан не ми беше симпатичен. Онова, което е направил, е ужасно. Но фактът си остава: ти си го убил и аз не мога да позволя да ти се размине. Съжалявам — но ако го направя, самата аз няма да мога да живея със себе си.

— Значи ще ме предадеш на полицията?

— Не. Няма нужда да се замесвам в това и съм сигурна, че ще стане много по-лесно, ако се обадиш сам.

На лицето му се изписа една особена, тънка усмивка.

— Нали си даваш сметка, че ще ме изпратят в затвора? Ще получа доживотна присъда. Ще остана зад решетките до смъртта си.

— Да, Чарлс. Така става, когато извършиш убийство.

— Изненадваш ме, Сюзан. Двамата се познаваме толкова отдавна. Никога не съм вярвал, че ще бъдеш толкова дребнава.

— Това ли си мислиш за мен? — казах аз и свих рамене. — В такъв случай няма какво повече да ти кажа.

Той хвърли един поглед на празната си чаша, преди отново да вдигне очи към мен.

— Колко време можеш да ми дадеш? — попита ме той. — Ще ми дадеш ли още една седмица живот на свобода? Бих искал да прекарам малко време със семейството си и новородения си внук. Ще трябва да намеря дом за Бела… и други подобни неща.

— Не мога да ти дам цяла седмица, Чарлс. Ако го направя, ще се превърна в съучастник. Може би само до началото на почивните дни…?

— Добре. Това ми звучи честно.

Чарлс се изправи и се доближи до лавиците на стената. Пред него беше цялата му кариера. Много от тези книги бяха издадени от него. Аз също се изправих. Бях останала седнала толкова дълго време, че коленете ми изпукаха.

— Наистина съжалявам, Чарлс — казах аз.

Част от мен продължаваше да се пита дали съм взела правилното решение. Вече ми се искаше да се махна от тази стая.

— Не. Няма нищо — каза Чарлс, все така обърнат с гръб към мен. — Напълно те разбирам.

— Лека нощ, Чарлс.

— Лека нощ, Сюзан.

Аз се обърнах и направих крачка към вратата, и в този момент нещо ме удари отзад по главата — с невероятна сила. Пред очите ми проблесна електрическа светкавица; изпитах чувството, че цялото ми тяло се беше прекършило на две. Стаята рязко се килна настрани и аз се стоварих на пода.

Бях толкова потресена и изненадана, че ми трябваха няколко секунди, за да проумея какво е станало. Може би освен това бях изгубила съзнание за кратко. Когато отворих очи, Чарлс се беше изправил над мен, а в очите му се четеше нещо, което мога да опиша единствено като съжаление. Аз лежах на килима, с глава към отворената врата. Нещо се стичаше по врата ми, откъм ухото, и аз с мъка вдигнах ръка, за да го пипна. Когато отдръпнах ръката си, видях по нея кръв. Бях ударена по главата — изключително силно. Чарлс държеше нещо в ръката си, но очите ми сякаш не функционираха както трябва, като че ли в главата ми беше прекъсната някаква връзка. В крайна сметка успях да фокусирам погледа си и ако не бях толкова изплашена и зашеметена от болката, щях може би да се разсмея. Чарлс стискаше наградата на асоциацията на писателите-криминалисти, която беше спечелил Алан за романа „Атикус Тип започва разследването“. Ако не сте виждали тази награда, тя представлява миниатюрен златен кинжал, затворен в една доста солидна тухла от плексиглас — с правоъгълна форма и остри ръбове. Чарлс ме беше ударил с наградата по главата.