Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— А Дингъл Дел?

— Гората беше идеалното място за нас. Тя ни даваше свобода — място, където да бъдем заедно, без да ни виждат. Бързам да добавя, господин Тип, че не сме правили нищо лошо. Имам предвид, че не е имало нищо… плътско.

Беше избрал особено внимателно последната си дума.

— Двамата просто се разхождахме на лунна светлина. Вие идвахте там заедно с нас. Видяхте колко е прекрасно това място.

— И всичко е било наред, докато съпругата ви не е настъпила онова отровно растение.

— Всичко беше наред, докато Мери не видя снимките. Но нали не вярвате и за миг — точно вие — нали не си мислите, че аз съм й причинил нещо лошо заради това?

— Знам точно как е намерила смъртта си Мери Блекистън, господин Осбърн.

— Но нали казахте — казахте, че си тръгвате?

— След няколко часа. И точно тази тайна ще бъде нещо, което ще отнеса със себе си. Двамата със съпругата ви няма от какво да се боите. Няма да кажа на никого.

Робин Осбърн изпусна дълбока въздишка.

— Благодаря ви, господин Тип. Бяхме толкова притеснени. Нямате представа какво ни беше.

Очите му светнаха.

— Чухте ли вече? Според компанията от Бат, лейди Пай не възнамерява да продължава проекта за застрояване. Местността Дингъл Дел ще бъде оставена недокосната.

— Много се радвам да го чуя. Вие определено бяхте прав, господин Осбърн. Това е едно много красиво място. В действителност вие дори ми подсказахте една идея…

Атикус Тип си тръгна сам от гробището. Оставаха му още петдесет минути до срещата с Реймънд Чъб.

И имаше още нещо, за което трябваше да се погрижи преди това.

Не му отне много време да напише писмото, седнал на чаша чай в едно тихо ъгълче на „Кралския герб“.

„Скъпи Джеймс,

Когато прочетеш това, всичко вече ще е свършило. Трябва да ми простиш, че не ти казах по-рано и не споделих с теб истината, но не се съмнявам, че с времето ще ме разбереш.

На бюрото ми ще откриеш някои бележки, които съм написал. Те са свързани със състоянието ми и решението, което съм взел. Искам да стане ясно, че медицинската диагноза е точна и окончателна и за мен няма никаква надежда за възстановяване. Не се страхувам от смъртта. Иска ми се да вярвам, че името ми няма да бъде забравено.

Постигнах голям успех в рамките на един човешки живот, който продължи достатъчно. Както ще видиш, оставил съм ти нещо малко в завещанието си. Донякъде от благодарност за многото години, които прекарахме заедно, но освен това и с надеждата, че ще успееш да завършиш работата по книгата ми и да я подготвиш за публикуване. Сега ти си единственият настойник на моя ръкопис, но аз съм уверен, че той ще бъде на сигурно място в ръцете ти.

С изключение на това малцина ще скърбят за мен. Не оставям след себе си никакви хора, които да разчитат на мен. Подготвям се да се разделя с този свят с мисълта, че съм използвал добре отреденото ми време и ще бъда запомнен с общите ни успехи.

Бих искал да те помоля да се извиниш от мое име на моя приятел, старши инспектор Чъб. Както ще стане ясно, аз ще използвам физостигмина, който взех от Клариса Пай, вместо да му го върна. Доколкото разбрах, той няма вкус и се надявам да ми помогне да си отида по-лесно, но въпреки това по този начин предадох доверието му, а действията ми дори могат да се смятат за дребно престъпление — за което съжалявам.

И най-сетне, колкото и да ме изненадва това, бих искал пепелта ми да бъде разпръсната в гористата местност, наричана Дингъл Дел. Не знам защо моля за това. Знаеш, че не съм склонен към романтични жестове. Но това беше мястото, на което разкрих последния си случай, така че ми се струва подходящо за тази цел. Освен това там изглежда много мирно и спокойно. Изглежда ми точно както трябва.

Сбогувам се с теб, стари приятелю, с уважение и най-добри пожелания. Благодаря ти за верността и дружбата и се надявам, че ще обмислиш сериозно да се завърнеш към актьорската професия, като в такъв случай се надявам да се наслаждаваш на дълга и успешна кариера.“

Той подписа писмото и го пъхна в един плик, който запечата и надписа: „ЛИЧНО — ДО Г-Н ДЖЕЙМС ФРЕЙЗЪР“.

Още известно време нямаше да има нужда от него, но се радваше, че е свършил тази работа. Най-сетне изпи чая си и излезе навън, където го чакаше колата.

В кабинета в Бат бяха общо петима, под двата високи прозореца, а над тях беше надвиснала необичайна тишина и неподвижност. Животът от другата страна на стъклото продължаваше, но тук вътре сякаш беше уловен в капана на един миг, който от самото начало беше невъзможно да избегнат, и сега този миг най-сетне ги беше връхлетял. Полицейски инспектор Реймънд Чъб беше заел мястото си зад бюрото, въпреки че нямаше какво толкова да каже на присъстващите. Беше тук почти в качество на свидетел. Но това беше неговият кабинет и неговото бюро — мястото, откъдето упражняваше своята власт — и се надяваше да го е показал достатъчно ясно. До него седеше Атикус Тип, протегнал едната си ръка, отпускайки я на гладката повърхност на бюрото, сякаш това му даваше правото да бъде тук; бастунът му от палисандрово дърво беше подпрян под наклон на подлакътника на стола му. Джеймс Фрейзър се беше свил в ъгъла.