Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Да. Виждам.

Настъпи продължително мълчание. Беше едва шест и половина, но сякаш беше много по-късно вечерта. Отвън не долиташе никакъв шум от улично движение.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— Ще изляза в отпуск за няколко дни. Дойдох да си взема някои неща.

— Как е Лора?

— Роди момченце. Ще го нарекат Джордж.

— Хубаво име.

— И аз така мисля.

Той влезе в кабинета и седна на едно от креслата. Аз стоях зад бюрото му, така че все едно си бяхме разменили местата.

— Мога да ти обясня защо скрих страниците — каза Чарлс.

Разбрах, че вече беше започнал да измисля обяснение за случилото се, така че каквото и да ми кажеше, то нямаше да бъде вярно.

— Няма нужда — отговорих аз. — Вече знам всичко.

— Наистина ли?

— Знам, че си убил Алан Конуей. И знам защо.

— Няма ли да седнеш? — предложи той, като махна към шкафа с напитките. — Искаш ли нещо за пиене?

— Благодаря ти.

Отидох да налея уиски в две чаши. Беше хубаво, че Чарлс не ми създаваше излишни затруднения. Двамата се познавахме много отдавна и аз бях твърдо решена този разговор да премине цивилизовано. Все още не бях съвсем сигурна какво щеше да се случи след него. Предполагах, че Чарлс ще се обади по телефона на старши инспектор Лок, за да се предаде на полицията.

Подадох му чашата и седнах срещу него.

— Мисля, че по традиция ти трябва да ми кажеш какво се е случило — каза Чарлс. — Въпреки че можем да го направим и по обратния начин, ако предпочиташ.

— Няма ли да отричаш?

— Виждам, че ще бъде напълно безсмислено. Ти си намерила страниците.

— Можеше да ги скриеш по-внимателно, Чарлс.

— Не мислех, че ще ги търсиш тук. Честно казано, останах доста изненадан да те видя в кабинета си.

— Аз също се изненадах да те видя.

Той вдигна чашата си за наздравица с ироничен жест. Беше моят началник, моят ментор. Беше дядо. Кръстник. Не можех да повярвам, че двамата с него водим този разговор. Но въпреки това започнах — не съвсем от началото, както бих предпочела, но явно най-сетне се бях научила да мисля като детектив, а не като редактор.

— Алан Конуей е ненавиждал Атикус Тип — казах аз. — Смятал се е за велик писател — като Салман Рушди или Дейвид Мичъл, — за писател, когото хората трябва да приемат сериозно, а вместо това просто е бълвал криминални романи, които са му спечелили цяло състояние, но той ги е презирал. Онази книга, която ти е показал, „Пързалката“ — ето това е искал да пише наистина.

— Тя беше ужасна.

— Да, знам.

Чарлс ме погледна изненадано, така че аз му обясних.

— Намерих я в кабинета му и я прочетох. И съм съгласна с теб. Книгата не е оригинална и е лошо написана. Но в нея все пак има нещо, което той иска да каже. Тази книга представя възгледите му за обществото — как старите ценности на образованите класи са станали на прах, а без тях цялата останала страна пропада в някаква морална и културна бездна. Това е била голямата му тема. И той просто не е можел да разбере, че тази книга никога няма да бъде публикувана и никога няма да бъде четена, защото не става за нищо. Вярвал е, че е роден да напише точно това — и е обвинявал Атикус Тип, че му пречи да го направи и разваля всичко. Знаеш ли, че идеята той да напише криминален роман е била на Мелиса Конуей?

— Не. Никога не ми е казвала.

— Това е една от причините той да се разведе с нея.

— Но тези книги му спечелиха цяло състояние.

— Това не го е интересувало. Той е спечелил един милион паунда. После е спечелил десет милиона паунда. Можело е да спечели и сто милиона паунда. Но не е имал онова, което е искал — уважението, дължимо на един голям писател. Колкото и налудничаво да ти звучи това, той не е бил единственият преуспял писател, който се е чувствал по този начин. Помисли за Иън Флеминг или Конан Дойл. И дори А. А. Мили! Мили не е обичал Мечо Пух, точно защото е имал такъв голям успех. Но според мен голямата разлика в случая е в това, че Алан е мразел Тип от самото начало. Той никога не е искал да напише дори един роман за него — а след като е станал известен, вече не е можел да се отърве от своя герой.

— Искаш да кажеш, че съм го убил, защото той не е искал да пише повече?

— Не, Чарлс.

Зарових се в чантата си и извадих пакет цигари. Да вървят по дяволите правилата в офиса. Все пак говорехме за убийство.

— След минута ще стигнем дотам защо си го убил. Но първо ще ти кажа какво се е случило — и как се издаде.

— Не може ли да започнем с второто, Сюзан? Интересно ми е да разбера.