Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Липсващите глави. През цялото време са били тук.

И в крайна сметка заглавието на главата се оказваше съвсем подходящо. Отговорът на загадката, свързана с убийството на сър Магнъс Пай, трябваше да бъде запазен в тайна — заради начина, по който водеше към убийството на Алан Конуей. Стори ми се, че чух нещо. Дали от стълбището навън не се разнесе поскърцване? Обърнах първата страница и започнах да чета.

Атикус Тип излезе да се разходи за последен път в Саксби на Ейвън, докато Джеймс Фрейзър се погрижи за сметката в „Кралския герб“. Беше си уредил среща със старши инспектор Чъб — и с още двама души — в полицейския участък в град Бат, след един час. Не беше прекарал толкова много време тук, но по някакъв необясним начин беше опознал съвсем отблизо това селце. Църквата, замъкът, антикварният магазин на площада, автобусната спирка, „Кралския герб“ и „Лодкаря“… той вече не беше в състояние да ги възприема поотделно. Те се бяха превърнали в шахматната дъска, на която беше изиграна тази партия — със сигурност последната в живота му.

Беше последната му игра, защото той умираше. Атикус Тип и Алан Конуей щяха да си отидат заедно. Затова беше цялата история. Един автор и героят, когото той ненавиждаше, които щяха да се отправят заедно към своя водопад Райхенбах.

Бях прозряла всичко това на гара „Падингтън“, в онзи необикновен момент, който сигурно бяха изпитвали всички — Поаро, Холмс, Уимзи, Марпъл, Море — но авторите, които ги бяха създали, така и не го бяха описали както трябва. Какво ли бяха почувствали те? Дали е бил бавен и продължителен процес, като подреждането на мозайка? Или откритието се е появило изведнъж, сякаш калейдоскопът се е завъртял за последен път и всички цветни форми са се разместили едновременно, за да се слеят в един разпознаваем образ? Така беше станало с мен. Истината беше ясна от самото начало. Но ми беше трябвало едно последно побутване, за да я прозра изцяло.

Дали щеше да се случи така, ако не бях срещнала Джемайма Хъмфрис? Никога няма да знам със сигурност, но си мисля, че в крайна сметка щях да се досетя. Имаше някои късчета информация, които ме водеха в погрешна посока, и първо трябваше да се отърва от тях. Например, телевизионният продуцент Марк Редмънд не ми беше казал, че е останал в хотел „Краун“ във Фрамлингам до края на почивните дни. Защо не? Отговорът, когато се замислих за него, беше очевиден. По време на разговора си с мен, той съзнателно беше представил нещата така, като че ли е бил сам. Едва когато говорих с рецепционистката в хотела, тя спомена, че е бил със съпругата си. Ами ако не е била съпругата му? Ако е била някоя секретарка или начинаеща актриса? Това щеше да бъде добра мотивация да остане по-дълго — и сериозен мотив да излъже. Същото важеше и за Джеймс Тейлър. Той наистина беше гостувал на приятели в Лондон. А онази снимка, на която се виждаха Джон Уайт и Алан на върха на кулата? Уайт беше отишъл да се срещне с Алан в онази неделна сутрин. Нищо чудно, че двамата с икономката му изглеждаха толкова смутени, когато говорих с тях. Алан и Уайт се бяха скарали за изгубената инвестиция. Но не Уайт се беше опитал да убие Алан. Беше станало точно обратното. Нима вече не беше очевидно? Алан го беше сграбчил на покрива и двамата се бяха сборичкали за момент. Точно това се виждаше на снимката. А в действителност сцената беше заснел убиецът на Алан.

Прелистих още няколко страници. Не бях съвсем сигурна, че ме интересува кой е убил сър Магнъс Пай — поне не и в този момент. Но знаех какво търся — и естествено, го открих, във втората глава от последната част.

Да напише писмото не му отне дълго време.

Скъпи Джеймс,

Когато прочетеш това, всичко вече ще е свършило. Трябва да ми простиш, че не ти казах по-рано и не споделих с теб истината, но не се съмнявам, че с времето ще ме разбереш.

На бюрото ми ще откриеш някои бележки, които съм написал. Те са свързани със състоянието ми и решението, което съм взел. Искам да стане ясно, че медицинската диагноза е точна и окончателна и за мен няма никаква надежда за възстановяване.

Не се страхувам от смъртта. Иска ми се да вярвам, че името ми няма да бъде забравено.

— Какво правиш, Сюзан?

Дотам успях да стигна, когато откъм вратата се разнесе глас, аз вдигнах поглед и видях Чарлс Клоувър, застанал там. Значи на стълбището наистина беше имало някого. Беше с кадифени джинси, развлечена риза и разкопчано сако. Изглеждаше уморен.

— Намерих липсващите глави — отвърнах.