Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Не знам — каза тя. — Последните седмици не бяха лесни за него. Когато излязоха рецензиите за онази книга, „Едноръкият жонгльор“, той много се ядоса — а освен това не беше много доволен и от „Мозайка от убийства“. И се притесняваше за дъщеря си. Честно ти казвам, Сюзан — правех всичко по силите си, за да му помогна в този момент, но той просто имаше нужда да се развика на някого, и аз му попаднах пред очите. Лора роди ли вече?

— Да — отговорих аз, макар че всъщност не знаех. — Не съм разбрала дали е момче или момиче.

— Е, поздрави я от мен.

Поговорихме си още малко. Джемайма работеше на половин ден, помагайки на майка си, която беше адвокат. Мислеше да прекара зимата във Вербие, в Швейцарските Алпи. Беше запалена по сноуборда и смяташе, че ще може да си намери работа в някой хотел. Но аз не я слушах внимателно. Искаше ми се да се обадя на Андреас. Искаше ми се да разбера защо ме е излъгал.

Вече се разделяхме, когато ми хрумна още една мисъл. Припомних си нещо, което ми беше казала по-рано.

— Ти спомена, че Чарлс не е бил доволен от „Мозайка от убийства“ — казах аз. — Какъв беше проблемът?

— Не знам. Не ми каза. Но определено беше ядосан от нещо. Помислих си, че може би книгата не е хубава.

— Но той все още не я е бил прочел.

— Така ли? — попита изненадано тя.

Явно вече бързаше да си тръгне, но аз я спрях. Това също беше необяснимо. Алан беше предал новата си книга, след като Джемайма беше напуснала издателството. Беше я дал на Чарлс в клуба на „Айви“ във вторник, на 27 август — вечерта на същия ден, в който, както се оказваше, Андреас беше отишъл да се види с него в издателството. Аз се бях върнала в Лондон на двадесет и осми и бях открила разпечатания ръкопис, който ме чакаше на бюрото ми. И двамата го бяхме прочели през почивните дни — през същия уикенд, в който Алан беше намерил смъртта си. От какво тогава не е бил доволен Чарлс?

— Чарлс е получил книгата, след като ти си напуснала — казах аз.

— Не. Това не е вярно. Книгата пристигна по пощата.

— Кога?

— Във вторник.

— Откъде знаеш?

— Аз отворих пратката.

Изгледах я с широко отворени очи.

— Видя ли заглавието?

— Да. Беше на първата страница.

— Цялата книга ли се получи?

Този въпрос я обърка.

— Не знам, Сюзан. Аз просто я дадох на Чарлс. Той много се зарадва да я получи, но след това не каза нищо, а така или иначе, след няколко дни се случи онова нещо с кафето и това беше краят.

Покрай нас бързо преминаваха хора. От високоговорителите прогърмя глас, който обявяваше потеглянето на следващия влак. Благодарих на Джемайма, прегърнах я набързо и изтичах навън, за да хвана такси.

Не се обадих на Андреас. Искаше ми се. Но първо трябваше да направя нещо друго.

Когато пристигнах, издателството вече беше затворено, но аз имах ключ и си отворих, изключих алармата и се качих по стълбите. Включих осветлението, но в сградата нямаше никого, така че вътре си остана мрачно и потискащо, сякаш сенките отказваха да отстъпят от местата си. Знаех точно къде отивам. Кабинетът на Чарлс никога не се заключваше и аз влязох направо там. Двете кресла бяха едно срещу друго, сякаш потънали в безмълвен разговор помежду си, а срещу мен беше бюрото на Чарлс. От едната страна на стаята бяха лавиците с всичките му книги, награди и фотографии. В другата беше кошницата на Бела, прибрана до стената до шкафа, в който държеше бутилки и чаши. Колко пъти бях седяла тук до късно вечерта, като отпивах от отлежалото му уиски „Гленморанджи“ и обсъждах с него проблемите от изминалия работен ден? Този път бях нашественик — и изпитвах чувството, че ще разбия на парчета всичко онова, което му бях помогнала да изгради през последните единадесет години.

Пристъпих до бюрото му. Бях в такова настроение, че ако чекмеджетата бяха заключени, нямаше да се поколебая да ги разбия, без да се интересувам колко старинно е бюрото. Но Чарлс не беше взел дори тази елементарна предпазна мярка. Чекмеджетата нетърпеливо се отвориха в ръцете ми и разкриха съдържанието си: договори, финансови отчети, фактури, коректури, изрезки от вестници, нежелани кабели от стари компютри и мобилни телефони, снимки… а на самото дъно, несръчно скрита сред останалото, имаше една найлонова папка, в която бяха прибрани около двадесет листа хартия. Първата страница беше почти празна — съдържаше единствено заглавие, отпечатано с големи букви.

СЕДМА ЧАСТ: ТАЙНА, СКРИТА ОТ ОКО