Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

След като вече знаех произхода на героите в книгата, реших да не им обръщам внимание. Ако търсех скрити послания, най-вероятно ми изглеждаше да са шифровани с акроними. Първите букви от първите думи във всяка част, например, изписваха ОНААПК. В това нямаше нищо полезно. Реших да опитам с първите букви от първите думи от всяко изречение в първа глава — ОДЦБН…, и първите букви от първата дума от всяка глава — ОСДЗ… Нямаше нужда да продължавам. В това също нямаше никакъв скрит смисъл. Погледнах заглавието на книгата. Буквите от „Мозайка от убийства“ можеха да се разместят така, че да се получи „убийството за майка“, „мой бутва тази сойка“, „бой става музика той“ и още много други неща. Но беше детинско да се занимавам с това. В действителност не очаквах да открия нищо полезно по този начин. Просто си намирах с какво да се занимавам, докато се тътрехме обратно към Лондон. Не ми се искаше да мисля за онова, което ми беше казала Мелиса.

А сетне, някъде между Суиндън и Дидкот, изведнъж го видях. Истината просто се сглоби от само себе си пред очите ми.

Заглавията на книгите.

Уликите за това се виждаха през цялото време. Джеймс ми беше казал, че броят на книгите от поредицата е важен. „Алан винаги е казвал, че книгите ще бъдат общо девет. От самото начало беше решил така.“ Защо точно девет? Защото точно това беше скритото му послание. Точно това беше искал да изпише. Прочетете първите букви.

„Атикус Тип започва разследването“

„Няма покой за злодеите“

„Атикус Тип се заема със случая“

„Нощен зов“

„Атикус Тип празнува Коледа“

„Грог и цианид“

„Рози за Атикус“

„Атикус Тип пътува в чужбина“

Какво се получава, когато добавите и последното заглавие — „Мозайка от убийства“?

АНАНАГРАМ. AN ANAGRAM — „анаграма“.

И това най-сетне обясняваше нещо, което ме занимаваше от известно време. Вечерята в клуба на „Айви“. Алан се беше ядосал, когато Чарлс му беше предложил да промени, заглавието на последната си книга. Какво му беше казал? „Няма да…“ И точно в този момент Доналд Лий беше изпуснал чиниите.

Значи точно това беше имал предвид. Беше искал да каже, че книгата не може да носи друго заглавие — защото това щеше да провали шегата, която беше заложил Алан в поредицата почти от първия ден, когато я беше започна. Беше измислил анаграма.

Но анаграма на какво?

Един час по-късно, когато влакът пристигна на гара „Падингтън“, аз все още не бях успяла да се сетя за отговора.

Не обичам, съвпаденията в книгите — особено в криминалните романи, където всичко би трябвало да е логично и планирано. Детективът би трябвало да бъде в състояние сам да достигне до истината, без да разчита на провидението. Но в случая говоря като редактор — а за съжаление с мен се случи точно това. Когато слязох от влака в пет и две минути в един град с население от осем и половин милиона души, хиляди от които крачеха по пероните навсякъде около мен, аз се натъкнах на една позната. Казваше се Джемайма Хъмфрис. И съвсем доскоро работеше като личен асистент на Чарлс Клоувър в издателство „Клоувърлийф Букс“.

Веднага я познах, когато я видях. Чарлс винаги казваше, че усмивката й може да огрее всичко живо, и точно това привлече погледа ми към нея — тя беше единствената, която изглеждаше жизнерадостна сред сивата маса от хора, прибиращи се у дома след работния ден. Беше стройна и хубава, с дълга руса коса, и въпреки че беше на около двадесет и пет години, не беше изгубила нищо от жизнеността, която я караше да прилича на ученичка. Спомних си как ми беше казала, че е започнала работа в издателство, защото обичала да чете. Вече ми липсваше в офиса. Нямах никаква представа защо беше решила да напусне.

В този момент тя също ме видя и ми махна. Двете се отправихме една към друга и аз предполагах, че само ще се поздравим и аз ще я попитам как е. Но разговорът ни изобщо не протече така.

— Как си, Джемайма? — попитах я аз.

— Добре съм, Сюзан, благодаря ти. Много се радвам да те видя. Съжалявам, че не успяхме да се сбогуваме както трябва.

— Всичко стана толкова бързо. Аз бях на турне с един автор, а когато се върнах, теб вече те нямаше.

— Да, знам.

— И къде си сега?

— Живея при нашите, в Чизик. Тъкмо бях тръгнала да…

— Къде работиш?

— Все още никъде — каза тя и се изкиска смутено. — Още търся.

Това ме озадачи. Бях предположила, че са й предложили по-добри условия на друго място.