Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Разговаряхме много за Алан като писател, защото аз й бях казала, че това ме интересува най-много. Тя го беше познавала по време на най-интересната част от кариерата му: докато се беше борил да постигне успех, когато го бяха публикували за пръв път и след това, когато се беше сдобил със слава.

— Всички в училището в Удбридж знаеха, че той иска да стане писател — каза ми тя. — Искаше го най-много от всичко на света. Не говореше за почти нищо друго. По онова време всъщност ходех с един от другите учители от училището, но това приключи, когато Алан дойде да работи при нас. Поддържаш ли още връзка с Андреас?

Въпросът беше зададен толкова небрежно, че според мен тя дори не забеляза как застинах на мястото си, когато го чух. Бяхме разговаряли за последен път много отдавна, на една премиера на книга, и тогава бях споменала, че познавам Андреас, но или аз не й бях казала, че сме заедно, или тя беше забравила за това.

— Андреас? — повторих аз.

— Андреас Патакис. Преподаваше латински и гръцки. Двамата с него имахме много бурна връзка — в продължение на цяла година. Бяхме лудо влюбени. Нали знаеш какви са хората от Средиземноморието. Боя се, че не се разделих по най-добрия начин с него, но както ти казах, у Алан имаше нещо, което ми допадаше повече.

Андреас Патакис. Моят Андреас.

В главата ми изведнъж се подредиха много неща. Значи това беше причината Андреас да не харесва Алан и да му завижда заради неговия успех! Това беше и причината в неделя вечерта да не иска да ми каже какво толкова го беше подразнило у Алан. Как можеше да си признае, че е бил с Мелиса, преди да се запознае с мен? Какво щях да си помисля за него? Трябваше ли да се ядосам? Бях се сдобила с него на втора ръка. Не. Това беше абсурдно. Андреас имаше два предишни брака зад гърба си. В живота му беше имало много други жени. Бях наясно с това. Но Мелиса…? Открих, че вече гледам на нея по съвсем друг начин. Определено не беше толкова привлекателна, колкото ми се беше сторило в началото: беше прекалено слаба, дори с момчешко излъчване, по-подходяща за Алан, отколкото за Андреас.

Тя не беше спряла да разказва. Продължаваше да говори за Алан.

— Аз обожавам книгите и той ми се стори абсолютно неустоим. За пръв път се запознавах с човек, който да е мотивиран от толкова силна страст. Непрекъснато говореше за сюжети и идеи, за книгите, които е прочел, и за книгите, които искаше да напише. Беше завършил курс по творческо писане към университета в Норич и беше сигурен, че това ще му помогне да пробие. За него не беше достатъчно да публикуват книгите му. Искаше да стане известен писател — но това му отне много по-дълго време, отколкото очакваше. И аз бях с него през цялото това време: докато пишеше книгите си, когато ги завършваше и след това, когато понасяше ужасното разочарование, че никой не се интересува от тях. Нямаш представа какво е да те отхвърлят по този начин, Сюзан — да получиш по пощата едно от онези писма, в които с шест или седем реда отхвърлят работата ти за цяла година. Е, сигурно и ти изпращаш такива писма. Но представи си какво е да посветиш толкова много време, за да напишеш нещо, само за да откриеш, че никой не го иска. Това е ужасно съсипващо. Така не отхвърлят само работата ти. Отхвърлят теб.

— А какъв беше самият Алан?

— Той гледаше много сериозно на писането. В действителност никога не е искал да пише криминални романи. Първата му книга, която ми показа, се казваше „Погледни към звездите“. И всъщност беше много интелигентно написана, забавна и малко тъжна. Главният герой е космонавт, но така и не стига до космоса. Предполагам, че по това малко приличаше на самия Алан. След това написа една друга книга, действието в която се развиваше в Южна Франция. Казваше, че е вдъхновена от Хенри Джеймс — от романа му „Примката на призрака“. Посвети три години на тази книга, но отново никой не поиска да я издаде. Аз не можех да разбера защо става така, защото обожавах начина му на писане и имах пълна вяра в него. И точно затова ме е яд, защото в крайна сметка аз развалих всичко.

Налях си още газирана вода. Не можех да престана да мисля за Андреас.

— Как така? — попитах аз.

— Идеята за Атикус Тип беше моя. Не, наистина — така беше! Трябва да разбереш, че Алан повече от всичко друго искаше да бъде издаван, да бъде признаван. За него беше убийствено да работи в някакво скучно провинциално училище и да преподава на някакви хлапетии, които дори не му бяха симпатични, а и щяха да забравят за него в мига, в който отидеха да продължат образованието си в университета. И един ден — тъкмо излизахме от една книжарница — аз му предложих да напише нещо по-просто и по-популярно. Той винаги е бил запален по загадките — по кръстословици и други подобни неща. Изпитваше истинско увлечение по; фокусите и оптичните илюзии. Затова му предложих да напише криминален роман. Струваше ми се, че на пазара има писатели, които печелят хиляди, милиони от книги, които не бяха и наполовина толкова добри, колкото неговите. А той можеше да напише подобна книга само за няколко месеца. Може би дори щеше да му бъде забавно. И ако беше успешна, щеше да може да се махне от училището в Удбридж и да стане писател, който се издържа от работата си — онова, което винаги беше искал.