Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

2. Клеър Дженкинс, сестрата

В онези многобройни страници, които ми беше дала, тя непрекъснато обясняваше колко обожава брат си, колко щедър е бил той с нея и колко близки са били двамата. Но аз не бях съвсем сигурна, че й вярвам. Джеймс смяташе, че тя му е завиждала за успеха, и със сигурност беше вярно, че накрая се бяха скарали за пари. Това не беше непременно мотив за убийство, но имаше и още една много сериозна причина да я поставя на второ място в моя списък — и тя беше свързана с незавършената книга.

Алан Конуей си беше доставял злонамерено удоволствие, създавайки образите на своите герои на базата на истинските си познати. Джеймс Тейлър се появяваше в книгите му като тъповатия, суетен Джеймс Фрейзър. Името на викария от книгата беше анаграма на името на истинския викарий. Дори собственият син на Алан беше включен в книгата, с истинското си име. За мен нямаше никакво съмнение, че Клариса Пай — самотната стара мома, сестра на сър Магнъс — беше вдъхновена от Клеър. Портретът й беше истинска карикатура, която Алан беше направил още по-гротескна, като съзнателно беше споменал в книгата си реално съществуващия адрес на Дафни Роуд (въпреки че в книгата там живее Брент). Ако Клеър беше прочела ръкописа, вероятно бе имала много сериозен мотив да блъсне брат си от покрива. Освен това бе имала интерес книгата да не бъде публикувана — нещо, което можеше да постигне, като открадне последните глави от нея.

Но тогава защо настояваше, че Алан е бил убит? Защо привличаше внимание към онова, което беше извършила? Нямах добър отговор на този въпрос, но когато се замислих, си спомних за нещо, което бях чела някъде: за това, че убийците често изпитват импулсивно желание да заявят правата си върху престъплението. Точно затова се връщат на мястото, на което са извършили убийството. Дали Клеър не ме беше помолила да разследвам смъртта на брат й по същата причина, която я беше накарала да напише този дълъг разказ? От патологично желание да заеме централното място, което й се полагаше?

3. Том Робсън, викарят

Жалко, че Робсън не можа да ми каже какво точно се беше случило в училището „Чорли Хол“, когато го бях притиснала в църквата. Ако жена му беше дошла само с няколко минути по-късно, може би щях да разбера истината. Но инцидентът беше свързан с някаква снимка, използвана да унижи едно момче в училище с пансион за момчета — не ми беше толкова трудно да предположа какво беше станало. Между другото, беше интересно как Клеър смяташе брат си за една от жертвите на разнообразните прояви на насилие и жестокост, свързани с това училище, а Робсън гледаше на него по-скоро като за един от активните участници. Колкото повече научавах за Алан, толкова повече бях склонна да вярвам на версията на викария.

Всичко това се беше случило още през седемдесетте години, но Алан очевидно е продължавал да мисли за него, защото го беше споменал още в първата глава от „Мозайка от убийства“, където е описано как Мери Блекистън влиза в дома на викария. „И те бяха там, сред всичките му останали книжа.“ Какво точно беше видяла тя? Дали Хенриета и Робин Осбърн не бяха по някакъв начин извратени? Дали не бяха забравили на видно място уличаващи снимки, подобни на онези, с които беше тормозен Робсън? Ако се съди по онова, което беше казал в словото си на погребението, викарият не беше забравил нищо — а след като се запознах лично с него, вече съвсем не ми беше трудно да си представя как се промъква до върха на кулата, за да въздаде отмъщение. От друга страна, винаги съм смятала, че викариите не са твърде оригинални герои в криминалните романи. Струват ми се прекалено очевидни, твърде старомодно английски. Ако наистина се окажеше, че Робсън е убиецът, май щях да остана разочарована.

4. Доналд Лий, сервитьорът

„Сигурно си останал доста доволен, когато си разбрал, че е мъртъв.“ Това бяха моите думи. „Ужасно се зарадвах, когато го разбрах.“ Това беше неговият отговор. Двама души не са се виждали в продължение на няколко години. Единият от тях мрази другия. Срещат се съвсем случайно, а четиридесет и осем часа по-късно единият вече е мъртъв. След като го написах така, черно на бяло, нямаше как да не включа Доналд в моя списък — а за него нямаше да представлява никакво затруднение да се сдобие с адреса на Алан, като го провери в компютъра на клуба. Какво друго има да се каже?

5. Марк Редмънд, продуцентът

Той ме излъга. Каза ми, че се е върнал в Лондон още в събота, а книгата за гости в хотел „Краун“ показваше, че в действителност е останал там през целия уикенд. Освен това той също имаше сериозен мотив да желае смъртта на Алан. Сериалът „Приключенията на Атикус“ щеше да му донесе цяло състояние, ако успееше да го реализира, а Редмънд вече беше инвестирал голяма сума лични средства, за да финансира подготовката му. И определено разбираше от убийства, след като беше представил стотици такива по британската телевизия. Наистина ли щеше да му е толкова трудно да прекрачи от света на измислицата в този на реалността? В крайна сметка убийството беше безкръвно. Нямаше пистолети и ножове. Жертвата просто беше блъсната. Всеки може да се справи с това.