Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

В светлината на всичко това самата аз не съм особено подходящ избор за разказвач/детектив. Дори ако изключим факта, че нямам абсолютно никаква квалификация за това, може би просто не ме бива особено. През цялото време се опитвах да описвам както трябва всеки, когото съм видяла, всичко, което съм чула, и най-важното — всичко, което съм си помислила. За съжаление не разполагам с помощник като Уотсън, Хейстингс, Трой, Бънтър или Луис. Затова нямам друг избор, освен да си признавам всичко — включително и факта, че преди да отворя онова писмо и да видя снимката на Джон Уайт, не бях стигнала доникъде. В действителност, в някои по-мрачни мигове вече бях започнала да се питам дали изобщо е било извършено убийство. Част от проблема беше там, че в мистерията, която се опитвах да разкрия, не се виждаше никакъв модел, никаква разпознаваема форма. Ако Алан Конуей се беше заел с описанието за собствената си смърт, както беше направил със сър Магнъс Пай, той несъмнено щеше да ми остави разнообразни улики, следи и намеци, които да ме водят по пътя към истината. Ето например, в „Мозайка от убийства“ има отпечатък от човешка ръка в пръстта, кучешки нашийник в спалнята, парче изгорена хартия в камината, армейски револвер в чекмеджето на писалището и онова писмо, напечатано на пишеща машина и получено в плик, надписан на ръка. Може и да нямам представа какво означават всички тези неща, но поне като читател не се съмнявам, че явно имат някакво значение — иначе защо изобщо щеше да ги споменава? Но в ролята си на детектив аз трябваше сама да откривам подобни неща — и може би не ги бях търсила където трябва, защото ми се струваше, че не разполагам с почти нищо смислено, с което да продължа своето разследване: никакви скъсани копчета, никакви тайнствени: отпечатъци от пръсти, нито една удобно подслушана реплика. Разбира се, имаше го писмото на Алан, написано от собствената му ръка, преди да се самоубие, което беше изпратил на Чарлс в напечатан плик — точно обратното на онова, за което бях прочела в книгата. Но какво можеше да означава това? Дали не му беше свършило мастилото? Възможно ли беше да е написал писмото сам, а след това да е помолил някой друг да адресира плика? Когато четете за Шерлок Холмс, можете да бъдете сигурни, че детективът знае точно какво се случва — дори невинаги да ви го казва. Но в този случай това изобщо не отговаряше на истината.

А и онази вечеря в клуба на „Айви“. Не можех да престана да мисля за нея. Алан се беше ядосал, когато Чарлс му беше предложил да промени заглавието на книгата си. Матю Причард, който беше седял на съседната маса, беше чул какво беше казал той. Беше ударил по масата, а след това беше размахал пръст. „Няма да…“ Какво? Няма да променя заглавието на книгата? Няма да водя този разговор? Няма да си поръчвам нищо за десерт, благодаря? Дори Чарлс не беше сигурен какво бе искал да каже.

Няма да го увъртам. Според мен Джон Уайт не беше убил Алан Конуей, въпреки че разполагах с фотографско свидетелство, на което се виждаше как извършва тъкмо това. Беше като с прощалното писмо на самоубиеца, което в действителност; не беше писано от самоубиец — с тази разлика, че в случая нямах дори помен от обяснение за убеждението си. Просто не ми се вярваше. Вече се бях запознала с Уайт и не можех да си го представя като особено агресивен човек, склонен към насилие. Пък и той нямаше никакъв мотив да убие Алан. Ако изобщо трябваше да се стигне до убийство, би трябвало да е обратното.

А имаше и други въпроси. Кой ми беше изпратил снимката? Защо беше изпратена на мен, вместо на полицията? Сигурно беше пусната в пощата в деня на погребението, а пощенското клеймо показваше, че е изпратена от Ипсуич. Колко души на погребението знаеха, че работя в издателство „Клоувърлийф Букс“? Името ми беше погрешно изписано на плика. Дали това беше истинска грешка или съзнателен опит за заблуда, че изпращачът не ме познава толкова добре?

Докато седях сама в офиса — след като почти всички останали бяха отишли да обядват — аз се заех да съставя списък на заподозрените. Сещах се за петима души, за които беше много по-вероятно да са извършили убийството от Уайт, и ги подредих по степен на вероятност. Резултатът беше доста объркващ. Вече бях изпълнила съвсем същото упражнение, след като бях прочела книгата на Алан.

1. Джеймс Тейлър, гаджето

Колкото и да ми беше симпатичен Джеймс, той беше човекът, който щеше да спечели най-много от смъртта на Алан. В действителност, ако Алан беше останал жив още двадесет и четири часа, той щеше да изгуби няколко милиона паунда. Той е знаел, че Алан си е бил у дома. Можел е да предположи, че Алан ще закуси на терасата на кулата, защото в този предпоследен ден от август времето е било толкова хубаво. Все още е живеел там — така че е можел да си отключи, да се промъкне горе и да го блъсне през парапета, без да му мигне окото. Беше ми казал, че през почивните дни е бил в Лондон, но неговата дума беше единственото доказателство за това, а когато се бях запознала с него, очевидно се чувстваше съвсем у дома си — Сякаш знаеше, че „Аби Грейндж“ ще остане за него. Естествено, първото правило на криминалните романи гласи, че трябва да отхвърлите най-очевидния заподозрян. Дали трябваше да го последвам и в този случай?