Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

Това бяха петте имена в моя списък — „Петте малки прасенца“, така да се каже: хората, които подозирах за престъплението. Но освен тях имаше и още две имена, които не добавих към списъка — а може би трябваше.

6. Мелиса Конуей, бившата съпруга

Все още не бях имала възможност да говоря с нея, но реших да отида до Брадфорд на Ейвън при първа възможност. Вече бях започнала да се вманиачавам по темата за убийството на Алан и нямаше да успея да свърша никаква работа в издателството, докато не разреша този въпрос. Според Клеър Дженкинс, Мелиса така и не беше простила на Алан заради начина, по който я беше изоставил. Дали наскоро не се бяха срещнали отново? Дали не се беше случило нещо, което да я подтикне да му отмъсти? Ядосвах се, че не успях да я засека в хотела. Искаше ми се да я попитам защо е изминала целия път до Фрамлингам, за да присъства на погребението на съпруга си. Дали не беше изминала същия път и преди това, за да го блъсне от кулата?

7. Фредерик Конуей, синът

Може би не беше честно да го включвам в списъка — все пак само го бях зърнала веднъж на погребението и не знаех почти нищо за него — но не можех да забравя как изглеждаше в онзи ден, докато се взираше в гроба, а лицето му беше буквално разкривено от гняв. Беше изоставен от собствения си баща. Нещо повече, баща му се беше разкрил пред света като гей, а на Фредерик това сигурно е създало проблеми в училище. Дали беше достатъчен мотив за убийство? Алан сигурно беше мислил за него, докато беше писал „Мозайка от убийства“. Фреди се появява в книгата като син на сър Магнъс и лейди Пай — единственият герой, който запазва истинското си име.

Това бяха бележките, които нахвърлих в кабинета си онзи понеделник следобед, и когато излязох оттам, не бях стигнала доникъде. По принцип е много хубаво човек да разполага със заподозрени, ако трябва да бъдем честни (което убийството ни налага), всеки един от тези седем души — осем, ако броим и Джон Уайт — наистина можеше да е убил Алан Конуей. Но така погледнато, можеше да го е убил и пощальонът, млекарят, някой, когото съм забравила да спомена, или някой съвсем друг, с когото дори не се бях запознала. Онова, което ми липсваше, беше особеното усещане за взаимовръзка, характерно за криминалните романи — чувството, че всички герои са като парчета от мозайка, които съответстват на точно определени празни места. Всеки един от тези хора можеше да е почукал на вратата на „Аби Грейндж“ в онази неделна сутрин. Всеки един от тях можеше да е извършил престъплението.

В крайна сметка бутнах бележника си настрани и излязох от кабинета си, защото имах уговорена среща с един от коректорите в издателството. Ако бях положила още съвсем малко усилия, може би щях да открия, че следата, която търсех, вече е там — че някой съвсем наскоро ми беше казал нещо, което го уличаваше като извършител на престъплението, и че мотивът за убийството на Алан е бил пред очите ми през цялото време, откакто бях започнала да чета „Мозайка от убийства“.

Още само половин час щеше да промени всичко. Но аз закъснявах за срещата си, а освен това се разсейвах от мисли за Андреас. И това щеше да ми струва скъпо.

Брадфорд на Ейвън беше последната спирка от пътешествието ми във въображаемия свят на „Мозайка от убийства“. Въпреки че Алан беше използвал Орфорд като модел за Сак-сби на Ейвън, самото име на населеното място подсказваше какво се е въртяло в главата му. По същество той беше синтезирал едно място от двете. Църквата, селският площад, двете кръчми, замъкът, гористата местност и общото разположение бяха заимствани от Орфорд. Но в книгата беше описан именно Брадфорд на Ейвън — на няколко мили разстояние от град Бат, със „солидни постройки от началото на деветнадесети век, изградени от варовик от кариерите на Бат, с елегантни веранди и терасирани градини“. Според мен не беше съвпадение, че бившата му жена живееше тук. Нещо го беше накарало да си спомни за нея. Някъде в „Мозайка от убийства“ беше скрито послание, предназначено за нейните очи.

Бях се обадила предварително и потеглих във вторник сутринта, като взех влака от гара Падингтън и се прекачих в Бат. Можех да отида и с колата, но бях взела ръкописа със себе си и възнамерявах да работя по пътя. Мелиса се зарадва да ме чуе и ме покани на обяд. Пристигнах малко след дванадесет.

Беше ми дала адрес — „Мидъл Ранк“ — който ме отведе до една редица от къщи толкова високо над градчето, че до тях не можеше да се стигне по друг начин, освен пеша. Нейната къща беше по средата на една необикновена плетеница от алеи, стълбища и градини — биха били на мястото си в Испания или Италия, ако не бяха толкова решително английски по своята същност. Къщите се редяха една след друга със своите прозорци в съвършените пропорции от началото на деветнадесети век, е портици над повечето входни врати и да, бяха изградени от прочутия варовик от Бат с характерния му цвят на пчелен мед. Домът на Мелиса беше на три етажа, с гъсто засадена градина, която се спускаше на стъпала по склона до един каменен павилион в долния край. Това беше мястото, на което се беше преместила да живее след Орфорд — и въпреки че не бях виждала дома й там, останах с впечатлението, че този тук беше пълната му противоположност. Беше особена къща. Беше уединено място. Приличаше на дом, в който да заживееш, ако искаш да избягаш от нещо.