Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— В действителност аз му помогнах да напише „Атикус; Тип започва разследването“. Бях до него, когато измисли главния си герой. Той ми разказваше всичките си идеи.

— Откъде се появи Атикус?

— Наскоро бяха давали по телевизията „Списъкът на Шиндлер“ и Алан го взе оттам. Може би донякъде се беше вдъхновил за него и от един свой стар учител по английски. Казваше се Ейдриън Пит или нещо подобно. Алан първо прочете сума ти книги на Агата Кристи, опитвайки се да разбере как ги е написала, и едва тогава започна да пише. Аз бях първата, която прочете неговата книга. И още се гордея с това. Аз бях първият човек на света, който прочете роман за Атикус Тип. И много ми хареса. Естествено, не беше толкова добра, колкото другите му книги. Беше по-лека, лишена от всякаква задълбоченост, но според мен беше прекрасно написана — и естествено, вие я публикувахте. Останалото го знаеш.

— Защо каза, че си развалила всичко?

— Защото всичко тръгна надолу, след като излезе тази книга. Трябва да разбереш, че Алан беше много сложна личност. Понякога беше много потиснат и интровертен. За него писането беше някакво тайнство. Като че ли падаше на колене пред олтара, а думите слизаха от небето — или нещо подобно. Имаше писатели, на които се възхищаваше, и повече от всичко на света мечтаеше да бъде като тях.

— Кои писатели?

— Ами, Салман Рушди, на първо място. Мартин Еймис. Дейвид Мичъл. И Уил Селф.

Спомних си онези четиристотин и двадесет страници от „Пързалката“, които бях прочела. Тогава ми беше заприличала на имитация, но едва сега Мелиса ми подсказа кой беше първообразът. Алан беше копирал един писател, от когото се беше възхищавал — но когото лично аз никога не бях успявала да възприема. Беше написал пастиш по Уил Селф.

— В момента, в който излезе първата книга за Атикус Тип, той се озова в капан — продължи Мелиса. — Нито един от нас двамата не беше предвидил това. Книгата имаше такъв успех, че след нея никой не искаше той да пише нещо друго — естествено.

— Беше по-добра от другите му книги — отбелязах аз.

— Може би ти смяташ така, но Алан не беше съгласен — нито пък аз.

Думите й прозвучаха горчиво.

— Той написа книгата за Атикус Тип с единствената цел да се измъкне от училището в Удбридж — но вместо това тази книга го отведе на едно още по-лошо място.

— Но той спечели цяло състояние.

— Той не искаше пари! Никога не го е правил заради парите.

Тя въздъхна. И двете не бяхме яли кой знае колко.

— Дори Алан да не беше открил тази друга страна от себе си, дори да не се беше събрал с Джеймс, според мен нямаше да останем женени още много дълго време. След като стана известен, той вече не беше същият човек по отношение на мен. Разбираш ли какво искам да кажа, Сюзан? Аз го предадох. И още по-лошо — убедих го да предаде самия себе си.

След още половин час — или може би четиридесет минути — аз си тръгнах. Така щеше да се наложи да изчакам влака на гарата в Брадфорд на Ейвън, но нямах нищо против. Имах нужда от време, за да помисля върху чутото. Андреас и Мелиса! Защо това ме притесняваше толкова много? Връзката им беше свършила много преди двамата с него да се запознаем. Предполагам, че донякъде беше съвсем естествено — изблик на неволна ревност. Но същевременно си спомнях какво ми беше казал Андреас последния път, когато бяхме говорили. „Това ли е най-доброто, на което сме способни?“ Винаги бях приемала, че и на двама ни се харесва непринудеността на връзката ни, и се ядосвах на идеята за хотела, защото тя щеше да промени всичко това. Но казаното от Мелиса току-що ме накара да се замисля отново. Изведнъж осъзнах колко щеше да бъде лесно да го загубя.

Освен това ми хрумна и още нещо. Андреас беше изгубил Мелиса заради Алан — и беше показал съвсем ясно, че още го боли заради това. Между двамата определено не беше имало топли чувства. А сега, след всички тези години, Алан беше основната причина за евентуалната опасност Андреас да загуби и мен. Аз му бях редактор. Кариерата ми до голяма степен зависеше от успеха на неговите книги. Дразнех се, като гледах как трябваше да му се кланяш.“ Точно това бяха думите му.

Изведнъж си дадох сметка, че Андреас също беше имал сериозна причина да се зарадва, когато Алан беше намерил смъртта си.

Имах нужда да се разсея с нещо, затова извадих „Мозайка от убийства“ в момента, в който се качих във влака — но този път, вместо да я чета, се опитах да я дешифрирам. Не можех да се отърся от мисълта, че Алан Конуей е скрил нещо в текста на книгата, и че може би дори това е била причината да бъде убит. Спомних за кръстословицата, която беше решила Клариса Пай, и за игрите на двете момчета в къщичката на портиера. Когато Алан беше живял в училището „Чорли Хол“, той беше изпращал акроними на сестра си, и беше отбелязвал с точки определени букви в книгите, за да й праща тайни послания. В ръкописа на „Мозайка от убийства“ нямаше букви, отбелязани с точки. Вече бях проверила това. Но в книгите му присъстваха реки във Великобритания, метростанции, писалки и птици. Беше човек, който в свободното си време бе играл „Скрабъл“ на компютъра си. „Той винаги е бил запален по загадките — по кръстословици и други подобни неща.“ Точно това беше причината Мелиса поначало да успее да го убеди да напише криминален роман. Бях сигурна, че ако потърся достатъчно усърдно, ще открия нещо.