Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Всичко е в кръв — повтаря един млад колега, докато описва втория труп, открит в „Биргитагорден“, който е на жена на средна възраст.

Автомобилът се приближава, движи се бавно, отбива в края на пътя и спира. Миря Слатнек тръгва към него. Превозното средство е пикап, марка „Мазда“, с кални гуми. Вратата от страната на шофьора се отваря и оттам излиза едър мъжага, облечен в зелен ловджийски елек и блуза на „Хели Хансен“. Вчесаната му коса стига до раменете му, лицето му е широко, с голям нос и тесни процепи на очите.

— Сам ли сте в колата? — извиква Миря и обърсва водата от лицето си.

Той кимва и извръща поглед към гората.

— Дръпнете се — нарежда тя, щом се приближава.

Той прави символична крачка назад.

Миря се навежда, за да може да погледне във вътрешността на колата. Косата ѝ се намокря и водна струйка се стича по шията и по гръбнака ѝ.

Трудно е да се различи нещо през дъжда и мръсотията по предното стъкло. На седалката на шофьора е разстлан вестник. Шофьорът е седял върху вестник, докато е карал. Миря заобикаля маздата, долепя се до нея и се опитва да види какво има на тясната задна седалка. Старо одеяло и термос.

От радиото в полицейската кола отново прозвучават повиквания, но тя вече не може да различи отделни думи.

Ловджийският елек на мъжа е станал тъмнозелен на раменете от дъжда. От колата се чува дращене, като чегъртане по метал.

Когато Миря отново извръща поглед към мъжагата, той се е приближил. Малко, на няколко сантиметра. Или пък само си въобразява. Вече не е сигурна. Той я наблюдава, обхожда с поглед тялото ѝ и сбърчва месестото си чело.

— Тук ли живеете? — пита го.

Тя изчегъртва с крак мръсотията от табелата с номера на колата, записва го и заобикаля предната част на пикапа.

— Не — проточва глас мъжагата.

На пода пред мястото до шофьора има розов спортен сак. Миря заобикаля пикапа, като нито за миг не изпуска здравеняка от поглед. На платформата, под зелен брезент е скрито нещо, затегнато с опънати ремъци.

— Къде отивате? — пита Миря.

Мъжът стои съвсем неподвижно и я следва с поглед. Изведнъж изпод брезента на платформата потича кръв в браздите с мръсотия и борови иглички.

— Какво има тук? — пита полицайката.

Когато шофьорът не отговаря, тя се протяга към задната страна на платформата. Не е никак лесно да я достигне — трябва да се опре на пикапа. Мъжът леко се премества встрани. Миря стига до брезента с пръсти, ала не сваля очи от мъжа. Той облизва устни, когато тя повдига мушамата. Разкопчава кобура на пистолета си, след това бързо обръща поглед към платформата и успява да зърне тънкия глезен на млад дивеч, сърничка.

Мъжът стои, без да шава, в синята примигваща светлина, но Миря все пак не сваля ръка от оръжието, когато се отдалечава няколко крачки от колата.

— Къде застреляхте животното?

— Лежеше на пътя — обяснява шофьорът.

— Обозначихте ли мястото?

Той бавно се изплюва на земята, между краката си.

— Покажете ми шофьорската си книжка — настоява Миря Слатнек.

Мъжът не отговаря, изобщо не се и опитва да изпълни нареждането ѝ.

— Шофьорската книжка — повтаря тя, но сама чува колко несигурен е гласът ѝ.

— Нямаме повече вземане-даване един с друг — казва той и отива до колата.

— Законът ви задължава да докладвате за инциденти с диви животни…

Здравенякът сяда зад волана, затваря вратата, пали и потегля. Миря го вижда как подминава полицейската кола с две колела в канавката. Когато отново се качва на пътното платно и се изгубва от поглед, тя си казва, че трябваше по-внимателно да огледа пикапа, да свали целия брезент и да погледне под одеялото на задната седалка.

Дъждът ромоли през листата, нейде в далечината, от короната на едно дърво грачи гарван. Миря потръпва, когато чува тежък рев на двигател зад себе си. Обръща се и изважда пистолета си, но единственото, което вижда, е дъждът.

Ръководителят на транспорта се кара на шофьора Матс Йенсен по телефона. По шията на датчанина плъзва руменина и той се опитва да обясни положението. Пиа Абрахамсон чува раздразнения глас от апарата, как ръководителят крещи ли, крещи за координати и провалена логистика.

— Ама нали — опитва се да вметне Матс Йенсен, — ама нали сме длъжни да помагаме на другите хора…

— Ще ти удържим от заплатата — просъсква началникът. — Така ще ти помогна аз на тебе.

— Добре тогава, много благодаря и аз — казва Матс и затваря.

Пиа седи мълчаливо до шофьора, докато гъстата гора преминава от двете им страни. В купето се чува грохотът на шибащия дъжд. В разделеното на две странично огледало тя вижда лашкащото се насам-натам ремарке на тира и дърветата, които току-що са задминали.