Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Имаш ли някоя ученичка, която се казва Санди?

— Да, две… едната от тях е мъртва, свръхдоза хапчета в една институция в Упсала…

— „Линда С“ е написал на един разделител за книга.

— Да, Линда Свенсон… Безследно изчезнала преди седем години, след като се е върнала в обикновено училище в Солефтео…

— Всички те умират някъде — отбелязва Юна тежко.

— Но… той ли е извършил всичко това? — прошепва Аня.

— Да, така мисля — отговаря Юна.

— Всемилостиви Боже…

— Има ли някое момиче на име Емилия?

— Аз… има една Емилия Ларшон, която е напуснала „Биргитагорден“… Има снимка… Ръцете ѝ са срязани от китките до лактите… Сигурно е разрязал ръцете ѝ и ѝ е попречил да извика помощ, залостил е вратата и просто е наблюдавал как кръвта ѝ изтича.

Юна излиза и се качва в колата. Светът отново е показал тъмната си страна и той усеща как огромната мъка го пронизва като леденостуден вятър.

Поглежда красивите дърветата отвън, поема си дъх и си казва, че полицията няма да спре да преследва Даниел Грим, докато не го залови.

Докато шофира по Е4, Юна разговаря с координатора на акцията в Дювед и научава, че пътищата ще бъдат преградени още два часа, но шефът на акцията вече няма надежда, че Даниел Грим ще бъде заловен там.

Юна си мисли за кутията със снимки на момичета, подбрани от Даниел Грим. Изглежда, е изпитвал детинска обич към тях. Сред снимките имаше сърца, цветя, бонбони, малки бележчици.

Малката му колекция бе розова и светла, а действителността — кошмар.

Момичетата в институциите и домовете за малолетни са били заключени, може би завързани с колани и тежко упоени с лекарства, когато ги е насилвал.

Той е бил единственият, с когото са могли да разговарят.

Никой не ги е слушал и на никого е нямало да липсват.

Избирал е момичета със склонност към самонараняване и толкова опити за самоубийство зад гърба си, че всичките им близки са се били отчаяли и са ги били отписали от живите.

Миранда беше изключение. Убил я е на място, обзет от паника. Може би убийството е било предизвикано от това, че е смятал, че е бременна?

Юна си мисли за момичешките имена, които Аня намери. С тази връзка полицията ще може да го арестува за редица убийства. Вероятно ще е възможно да разследват тези отписани смъртни случаи, за да получат момичетата някакво възмездие.

Споменът за съпругата на Торкел Екхолм личи в тъканите, ръчните бродерии по овехтялата покривка на масата. Ала сега плетените на една кука кенари на пердето са посивели от мръсотия и панталоните на Торкел са протрити на коленете.

Старият полицай е извадил лекарството си от една кутийка за дозиране, след което бавно се е придвижил с помощта на ролатора до кухненската пейка.

Часовникът тиктака стържещо и тягостно на стената. На масата пред Флура лежат всички записки на Торкел, изрезката от вестник за злополуката и малкият некролог.

Възрастният мъж разказва на Флура каквото си спомня за дърводобивния барон Роне, за фамилното имение, техните гори и ниви, че са били бездетни и са осиновили Флура и брат ѝ Даниел. Разправя ѝ за дъщерята на управителя Юлва, която била открита мъртва под камбанарията, и за мълчанието, спуснало се над Делсбу.

— Бях толкова малка — казва Флура. — Не мислех, че са спомени, а че тези деца са плод на фантазията ми…

Флура се сеща как си мислеше, че полудява след всичко, което чу за убийствата в „Биргитагорден“. Случилото се там и момичето, закрило лице с длани, не ѝ излизаха от ума. Сънуваше го и то ѝ се привиждаше навсякъде.

— Но ти си била там — казва Торкел Екхолм.

— Опитах се да разкажа какво беше направил Даниел, но това само ядоса всички… Когато казах какво се беше случило, татко ме заведе в кабинета си и рече, че всички лъжци ще горят в езеро от огън и жупел.

— Най-сетне имам своя свидетел — тихо продумва старият полицай.

Флура си спомня как я беше страх да не изгори в пламъци и косата и дрехите ѝ да не се подпалят. Представяше си, че цялото ѝ тяло ще стане черно и сухо като дървата в печката, ако би разказала какво бе сторил Даниел.

Торкел бавно събира с ръка трохи от масата.

— Какво се случи с момичето? — пита той.

— Знам, че Даниел харесваше Юлва… Винаги искаше да я държи за ръката, даваше ѝ малини…

Тя млъква и отново вижда странните пожълтели късчета спомени да проблясват, все едно ще се подпалят.

— Играехме на мижанка — продължава тя. — Когато Юлва си затвори очите, той я целуна по устата… Тя си отвори очите, разсмя се и каза, че ще има бебе. Аз се разсмях, но Даниел стана… обясни ни, че не бива да гледаме… и гласът му звучеше някак странно. Както винаги, надзърнах между пръстите си. Юлва изглеждаше щастлива, когато закри лице с длани, и аз видях как Даниел взе един камък от земята и започна да я удря…