Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Знае, че колкото повече разпитващият успее да накара разпитвания да говори за събитията около престъплението, толкова по-вероятно е тя да признае всичко.

— Юна обикновено не греши — добавя Сага и се усмихва.

— Беше тъмно и си лежах в леглото, когато всички започнаха да крещят и да затръшват вратите — прошепва Вики.

— Ти си лежиш в леглото, а всички крещят — казва Сага и кимва. — За какво си мислиш, какво правиш тогава?

— Уплашена съм, това е първото, сърцето ми тупа като лудо, а аз лежа под одеялото, без да шавам — казва Вики, без да поглежда някого в стаята. — Съвсем тъмно е… но ето че усещам, че съм мокра… Струва ми се, че съм се напишкала или ми е дошъл мензисът или нещо… Бъстър лае, а Нина крещи нещо за Миранда, аз запалвам лампата и тогава виждам, че съм цялата окървавена.

Сага потиска въпросите си за кръвта и убийствата, за да не насили признанието, а само продължава да следва потока на мисълта.

— И ти ли крещиш? — пита тя неутрално.

— Не мисля, не знам, не можех да мисля — продължава Вики. — Просто исках да се махна от това, да изчезна… Аз спя с дрехите… откакто се помня… Та просто си вземам чантата, обувам си обувките, прескачам през прозореца и отивам в гората… Страх ме е и вървя колкото се може по-бързо, небето просветлява и след няколко часа става по-лесно да виждаш между дърветата. Просто продължавам да вървя и изведнъж виждам една кола… Тя е почти нова, но е изоставена, вратата е отворена и ключовете стоят в… Аз мога да шофирам, цяло лято го правих… Та просто влизам в колата, паля и тръгвам… И тогава усещам колко ужасно съм уморена, краката ми треперят… Мисля да карам чак до Стокхолм и да се опитам да намеря пари, за да замина при един приятел в Чили… Изведнъж нещо в колата изтрещява, тя се завърта и се удря в нещо отстрани… бум и пак става тихо… Събуждам се, от ухото ми тече кръв и поглеждам нагоре, навсякъде е пълно със стъкълца, блъснала съм се в някакъв проклет светофар, нямам си идея как е станало, всички прозорци ги няма, дъждът се лее в колата… двигателят работи и аз съм жива… Ръката ми се премества на скоростния лост, давам на задна и продължавам да карам… Вятърът духа дъжда право в лицето ми и ето че чувам някой да плаче, обръщам се и виждам, че в детското столче на задната седалка седи едно дете… едно момченце. Откачена работа, не разбирам откъде се е взело… Виквам му да млъкне. Вали като из ведро. Няма почти никаква видимост, но тъкмо когато завивам, за да мина по моста, виждам сините лампи от другата страна на реката… Хваща ме шубе, извивам волана и излизаме от пътя. Движим се прекалено бързо, летим надолу към брега, набивам спирачките, но въпреки това влизаме във водата и си удрям лицето във волана. Водата залива покрива на колата, влиза в нея и тя потъва в реката, сякаш е играчка… Става тъмно, потъваме, но аз знам как да си поемам дълбоко въздух точно под покрива и пропълзявам отзад при момчето, разкопчавам му колана и измъквам със себе си цялото столче през предното стъкло. Вече сме дълбоко във водата, но столчето ни издърпва на повърхността, известно време се носим по течението и се добираме до другия бряг… Вир-вода сме, чантата ми и обувките ми ги няма, но започваме да вървим…

Вики замълчава, за да си поеме дъх. Сага долавя, че прокурорката прави някакъв жест, ала не изпуска Вики от поглед.

— Казах на Данте, че отиваме да търсим майка му — продължава Вики с треперещ глас. — Държах го за ръката и вървяхме ли, вървяхме и пеехме една песничка, която го бяха научили в детската градина, за един чичко, който си изтрил обувките от ходене. Вървяхме по един голям път със стълбове отстрани… една кола спря и ни качи на задната седалка… Човекът в колата ни гледаше в огледалото, пусна парното и ни попита дали искаме да отидем у тях, за да ни даде нови дрехи и храна… И сигурно щяхме да отидем с него, ако не ни зяпаше в огледалото и ни предложи и малко пари… Но когато спря, за да зареди, ние се измъкнахме и продължихме да вървим пеша… Не знам докъде бяхме стигнали, но на едно място за почивка до някакво езеро беше паркирал един тир от „Икеа“ и в една от дървените беседки намерихме термокана и найлонов плик с един ей такъв куп сандвичи с наденица, но преди да успеем да вземем плика, иззад камиона се появява едно момче и ни пита дали сме гладни… От Полша е и казва, че ще ни откара със себе си до Упсала… Услужва ми с телефона си и се обаждам на мама… На няколко пъти си казвам, че ще го убия, ако пипне с пръст момчето, но той просто ни оставя да си мълчим и да спим… Не иска нищо. Сваля ни и изминаваме с влак разстоянието до Стокхолм, скриваме се сред куфарите… Вече нямам ключа от метрото, никого не познавам, толкова много време е минало… Няколко седмици прекарах при една двойка, която живееше в квартал Мидсомаркрансен, но не помня как се казваха, обаче помня Тобиас, естествено, че го помня, спомням си, че живее на „Волмар Юкскулсгатан“, че обикновено вземах метрото до „Марияторет“ и… такава съм тъпачка, че не заслужавам да живея.